Капан за мишки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Дорошин #3
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0576-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Капан за мишки». Краткое содержание книги:
Според капитана от милицията Игор Дорошин, за извършените престъпления има възмездие. За да помогне на приятеля си, чиито баща на времето е бил затворен в психиатрия за убийствата на шест деца, Игор се захваща с разследване на делото. Въпреки изтеклите години, той успява крачка по крачка да докаже, че е бил несправедливо обвинен. И започват нови убийства, изнудвания, измами… Участниците в извършените някога престъпления все още са живи — и бизнесменът Аргунов, и висшият чиновник Ситников, и бившият милиционер Забелин, и писателката Истомина… Пружината на капана, наречен живот се навива, за да се разпусне неумолимо и раздаде всекиму справедливост…
— Това, което пишете вие — презрително бърчеше носле тя, — е ужасно безвкусно. Няма сол, няма пипер, няма нищо лютиво. Като гумени макарони без нищо. Това, което ще напиша аз, ще има ефекта на избухнала бомба. Ще видиш. За да пише човек добре, не е нужно да знае история на литературата и разните никому ненужни премъдрости за стил и композиция, а трябва да познава живота. Никой от вас не го познава, защото вие всички сте идеологически стерилни, като кастрирани котки, живеете в кула от слонова кост и размишлявате върху смисъла на живот, който не живеете.
Тя никога не показваше на Мая ръкописите си, не я молеше да ги прочете, не се интересуваше от мнението й. Мая, като деликатен човек, отдели за Лена едно чекмедже в своето бюро, което се заключваше. Разбира се, ключовете на всички чекмеджета бяха еднакви и Мая спокойно би могла да отключи с друг ключ и да полюбопитства, но тя, първо, никога не бе страдала от прекомерно любопитство, и второ, физически не можеше да се докосне до чужда вещ без разрешението на собственика й. Тя уважаваше правото на приятелката си да бъде потайна и нито веднъж не се опита да наруши това право.
След гибелта на Елена Мая отвори чекмеджето. Започна да чете и се изненада. В тези ръкописи нямаше нищо такова, което би могло да предизвика „ефекта на избухнала бомба“. Чудовищно беден език, пълна липса на стил. И Лена бе изпращала това на конкурсите? Нищо чудно, че никъде не я бяха приели.
Мая беше човек добросъвестен и реши за всеки случай да прочете всичко. Ами ако там наистина се намери нещо потресаващо? Би могла да напише статия за „Литературная газета“ за трагично прекъснатия живот на един талант и да публикува, макар и посмъртно, най-яркия откъс. Приживе Леночка не бе успяла да стане писателка, нека поне след смъртта си, поне отчасти…
Беше лято, през почивните дни семейството отиваше на вилата. И разбира се, заедно с тях тръгваше Георгий Степанович, братът на майка й, вуйчо Жора, който след смъртта на жена си нямаше никого, освен сестра си, нейния съпруг и дъщерите й. Този ден се бяха разбрали баща й и майка й да заминат от града отделно, защото баща й трябваше да присъства на поредната партийна конференция, която щеше да свърши късно вечерта, и майка й щеше да го чака, а за вилата с Мая щеше да замине вуйчо Жора. По-малката сестра на Мая не беше в Москва — бе заминала със състуденти на строителна бригада.
Георгий Степанович отиде да вземе Мая следобед, към три часа, и завари племенницата си да чете някакъв ръкопис.
— Маечка — извика той весело още от прага, — има ли нещо сготвено?
— Има. И първо, и второ. Да ти сложа ли?
— Налага се. Гладен съм като цяла глутница вълци. Няма да изтърпя до вилата. Докато отидем, че докато сготвиш…
— Разбира се, вуйчо Жорочка. — Мая скочи и се завтече към кухнята да стопли ядене за любимия си вуйчо.
Когато всичко бе готово, тя застла малката масичка с нова мушама, нареди хубавите чинии.
— Вуйчо Жора, идвай! — извика тя, докато режеше хляба и го нареждаше в малко плетено панерче.
После наряза на тънки кръгчета и подреди красиво краставица и домат. Мая готвеше добре и обичаше да сервира творенията на своето кулинарно изкуство в достойно оформление. А вуйчо й Жора все не идваше.
Тя се върна в стаята и го завари да чете, седнал на пода, нещо от ръкописите на Лена.
— Еее, вуйчо Жора — недоволно проточи тя, — всичко изстива на масата.
— Почакай, аз ей сега…
Той дочете докрай абзаца, стана и тръгна с нея към кухнята.
— Какво беше това, което четях? — поинтересува се Георгий Степанович и засърба вкусния борш.
— Написано е от една моя приятелка. Онази, която загина. Спомняш ли си, разказвала съм ти за нея?
— Да — кимна той.
— Нали е ужасно? Езикът е абсолютно дървен и елементарен.
— Ужасно е — съгласи се той. — Но е любопитно за четене.
— Така ли? — зарадва се Мая. — Наистина ли? Значи ти хареса?
Тя понечи да сподели с вуйчо си своите планове за статия и посмъртна публикация. Разбира се, тя беше млад сътрудник на редакцията и едва ли би било уместно да предлага такава инициатива, но ако се намесеше вуйчо Жора, ако кажеше две думи на когото трябва, ако помолеше, тогава…
— Не — каза Георгий Степанович, — не ми харесва. Но в него има нещо. Трябва да прочета още двайсет-трийсет страници. Сега ще хапна и ще почета, нали не бързаме? Още повече че не обичам да шофирам на пълен стомах, доспива ми се, а това е опасно зад волана.