Вратата на Абадон
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-501-4
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Вратата на Абадон». Краткое содержание книги:
— Господин Бака, вярвате ли в Бог?
За негова чест той не завъртя с досада очи. Но едва успя да се сдържи.
— Вярвам във всичко, което би ми помогнало да преживея тези трудни времена.
— Не се опитвайте да се измъкнете — рече Ана и забеляза със задоволство, че Бика се намества с неудобство в механобота. От опит знаеше, че мъжете със силна воля често са имали или имат волеви майки, и тя бе наясно кои са правилните копчета, които да натиска.
— Вижте… — поде Бика, опитвайки се да си върне инициативата. Ана обаче го прекъсна:
— Да забравим Бог за момент. Вярвате ли в идеята за опрощение? Във възможността за изкупление на греховете? В ценността на всеки човешки живот, независимо колко покварен може да е той?
— Не, по дяволите — изруга Бика. — Според мен е напълно възможно да отидеш толкова далече отвъд чертата, че да не си способен на връщане.
— Сигурно говорите от опит. Вие колко далече сте стигали?
— Достатъчно, за да знам, че е било твърде далече.
— И се смятате за специалист по това къде минава чертата?
Бика отново се размърда в механобота и ремъците заскърцаха. Погледна с нега към удобното кресло зад бюрото. Ана изпитваше съчувствие към него за това, което му се бе случило в един толкова важен момент. Опитващ се да съхрани техния малък свят, черпейки нищожните и топящи се резерви на собствения си организъм. Жълтеникавата кожа и подпухналите очи внезапно се превърнаха в тревожно мигащ индикатор, предупреждаващ, че енергийните запаси са почти на изчерпване. Ана изпита вина, че бе прибавила още към непосилното му бреме.
— Не искам да убивам онова момиче — призна той и отпи от ужасното кафе. — Нещо повече, не давам пукнат грош за нея, стига да е заключена на сигурно място и да не заплашва моя кораб. Ако трябва да разговаряте с някого, това е Холдън. Той събира тълпите с факли и вили.
— Но марсианците…
— Предадоха се преди двайсет часа.
Ана премигна.
— Те също протакаха — за да не им пострада реномето.
— Реномето?
— Оправдание, за да не изглеждат слаби. Това е всичко, от което имат нужда. Хората са такива — каквото и да се случи, все се опитват да не изглеждат страхливци.
— Значи Холдън ще дойде тук?
— Вече трябва да е на совалката, ескортиран от четирима космопехотинци, които ще са поредното ми главоболие. Какво ще кажете да се разберем така — няма да говоря с момичето, освен ако не възникне важна причина. Но какво ще направи Холдън, няма как да знам.
— Добре, ще разговарям и с него — когато пристигне.
— Желая ви успех в това начинание — отвърна Бика.
36.
Холдън
Когато марсианците дойдоха да го отведат — двама мъже и две жени с униформи и пълно въоръжение, — обърканият му от дългата изолация ум пое едновременно в десетки посоки. Капитанът е намерил място за него в лазарета и иска да го разпита отново за случилото се на станцията, а може би ще го изхвърлят през шлюза или пък му носят лошата новина, че Наоми е мъртва. А може би лошата новина е, че е жива. Сякаш всеки неврон в тялото му, от палците на краката до темето, бе готов да избухне в пламъци. Едва се сдържа да не хукне през вратата по тесния коридор.
— Нека затворникът се представи — нареди един от мъжете.
— Джеймс Холдън. Ама вие едва ли имате чак толкова много затворници. Защото колкото и да виках, никой не се обаждаше, и съм сигурен, че когато ме доведохте тук, мястото бе покрито с прах.
Той прехапа устни и реши да внимава какво говори. Твърде дълго бе сам и изплашен. Нямаше съмнение, че всичко това въздейства на съзнанието му. Ако нищо не се промени, дори и да бе пристигнал душевно здрав на „Хамураби“, скоро можеше да започне да изпитва последствията от изолацията.
— Затворникът се идентифицира като Джеймс Холдън — обяви на висок глас войникът. — Последвайте ме.
Коридорът отвън бе толкова тесен, че двамата пазачи отпред и двамата отзад се движеха като стена. Четиримата се бяха привели леко, телата им бяха по-привикнали от неговото към слабата гравитация. Въпреки теснотията Холдън изпита облекчение, че най-сетне нещо се случва, но заедно с това дойде и тревогата. Пазачите отзад го побутнаха леко да ускори крачка и макар дистанцията до люка да бе едва пет метра, стори му се като цяла вечност.
— Някакви съобщения от „Роси“?
Никой не отговори.
— Какво… аа… всъщност става?
— Ще бъдете евакуиран.
— Евакуиран?
— Част от уговорката за предаване.
— Уговорка за предаване? Вие се предавате? Защо се предавате?