Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Заливчето беше познато като Огледалния пролив заради гладката вода, която отразяваше като в огледало високите гористи хълмове, издигащи се от двете му страни. Дарена ги заведе при бившето миньорско село, от което беше останало порутено ограждение на източния бряг, дървените бараки бяха обрасли с лиани и мъх. Мъдрия мечок му хвърли един поглед, после се обърна към водата и каза:
— Лодки.
— Мога да наредя да докарат няколко — предложи Вейлин, но шаманът поклати глава.
— Прави лодки.
Изчезна в гората с група по-млади мъже и жени и скоро сред дърветата отекна звук на сеч. След няколко часа се върнаха, понесли дървесни стволове от средна големина, и се заеха да им обелят кората. Когато приключиха с това, разцепиха дънерите по дължина с умело прицелени удари с брадва, после се заеха да издълбаят сърцевината и да оформят заоблените части в корпуси. Само след два дни Мечият народ разполагаше с флотилия от десет лодки еднодръвки, а още толкова бяха в процес на подготовка. Вече ловяха риба в залива, предимно треска и сьомга.
Не положиха усилия да стегнат колибите в селото, дори сринаха няколко да ги използват като дърва за огрев. Подслоняваха се в лесно разглобяеми кръгли конструкции, нещо като палатки от клони, покрити с кожи или листа.
— Ние се движим — отговори шаманът, когато Вейлин го попита къде смятат да изградят дома си. — Хората са домът, не мястото.
Първото дете се роди същата нощ, момиченце, износено до термина благодарение решителността на майката и саможертвата на семейството ѝ, което бе гладувало, за да се храни тя. Шаманът излезе от палатката и вдигна високо детето, което се гърчеше в ръцете му. Старецът нададе вик към небето, изрече на висок глас благословията си, ледените хора наскачаха на крака, но мълчаливо, почтително. И тогава Вейлин усети как покровът от отчаяние се вдига от тези хора, видя усмивки на лицата им, сълзи в очите. Може да бяха загубили името си, но още бяха живи, отново бяха живи.
Вейлин си тръгна на следващия ден, след като обеща да се върне отново след два месеца с още провизии, макар че от тях едва ли би имало нужда предвид ловните умения на Мечия народ. Шаманът се усмихваше с искрена благодарност, стисна крепко ръцете на Вейлин за сбогом, но в очите му имаше и сянка на лошо предчувствие.
— Воларианците — каза той. — Няма да спрат.
— Няма да ви намерят тук — каза му Вейлин. — А ако все пак дойдат, ще се сражаваме с тях заедно.
Лицето на шамана се изопна от тъга, видението, което изпрати, беше пропито с дълбоко съжаление: войска, тъмни редици пехота и кавалерия, полазила по замръзнало поле, толкова многобройна, че не можеш я преброи, потеглила на юг към далечно пристанище.
— Не идват… за нас — каза той. — За вас.
През по-голямата част от деня язди мълчаливо; видението, изпратено му от стареца, продължаваше да го тормози, натрапваше се неканено в мислите му.
— Нарекоха бебето Тъмни очи — каза Дарена, която яздеше до него. — В твоя чест.
Той кимна, но мислите му бяха другаде.
„Шаманът разказва за армия, която е в поход към Кралството, но в кръвната песен не долавям предупреждение, а Волария е на цял океан разстояние.“
— Нямам търпение да се прибера у дома — каза Дарена. — От години не съм прекарвала толкова време на седлото. Боя се, че удобствата на дома са ми влезли под кожата.
— Бих искал да се отбия при приятелите си преди да се върнем в кулата — каза той. — Ще дойдеш ли с мен?
— Ще дойда, милорд. — Помълча миг-два, после се засмя тихичко.
— Милейди?
— Сетих се за нещо, което спомена брат Келан. „Пращат ни войнолюбец“, така рече. А се оказа, че са ни пратили миротворец.
Същата вечер Вейлин седна далече от огъня, където Дарена си правеше компания с капитан Орвен и еорилката, достатъчно далеч да не му пречат гласовете им, и запя. Най-напред откри сестра си: нанасяше бои върху платно в стаята си в кулата, рисуваше пристанището, а корабите и моряците бяха изобразени с обичайната ѝ нечовешка прецизност. Изглеждаше погълната от работата си, доволна, но на Вейлин му стана съвестно, че я вижда сам-самичка.
Следващата беше Рева. Търсеше я за пръв път след раздялата им. Заля го облекчение, че я намира жива и здрава, усмихна се при вида на познатата смръщена физиономия, с която момичето гледаше изпод вежди някаква едра жена със свитък в ръка. Изглежда, се намираха в библиотека, а през прозореца се виждаха близначните кули на алторската катедрала. Странно бе да види Рева с рокля, явно бе странно и за нея, защото пристъпваше нервно от крак на крак, било заради необичайната дреха, било от отегчение. Жената, която се стори позната на Вейлин, ѝ говореше нещо. Рева се навъси, физиономия, която винаги предвещаваше хаплива обида. Но жената само се засмя и посегна към друг свитък.