Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
9.
Вейлин
Останаха с Мечия народ още три седмици, като първите дни бяха посветени на спешното им изхранване с помощта на провизиите, които пристигаха от юг, и месото от лос, което ловните дружинки на еорилите доставяха периодично. Въпреки неочакваното им спасение хората от Мечия народ бяха все така унили, само малкото оцелели деца се разтичаха със смях из лагера, след като най-страшното отмина. Но жертвите на тежкия преход и системното недохранване не спряха с появата на Вейлин — най-слабите и болните, предимно стари хора, починаха въпреки общите усилия на племето и неговите спасители и през първата седмица няколко десетки увити с кожи вързопа бяха оставени в равнината. Мечият народ така постъпваше с покойниците си — не ги погребваше, нито ги изгаряше, а просто ги оставяше на дивата природа, която се грижеше без бавене за всяка мъртва плът.
Вейлин не беше в състояние да произнесе името на шамана, но от виденията бе стигнал до извода, че е свързано с меча свирепост, от една страна, и с големи познания, от друга, затова започна да го нарича Мъдрия мечок. Общуваха предимно чрез видения, но това се оказа твърде изтощително за Вейлин, затова той се зае с помощта на Дарена да научи шамана на езика на Кралството.
— Мечка! — каза старецът и посочи тоягата си, след като Дарена успя да му обясни въпроса си — от какво животно е големият кокал.
— А тези? — попита тя и плъзна пръсти по множеството символи, издялани в костта. — Думи?
Старият шаман се намръщи, видимо изненадан от невежеството ѝ. Вейлин вече се бе досетил, че старецът познава Мрачното много по-добре от тях двамата. Използваше дарбата си щедро, без да показва умора и въпреки преклонната си възраст, а езика на Кралството усвояваше със завидна бързина благодарение на способността си да споделя видения за думите. Ала този път въпросът на Дарена явно наистина го препъна.
— Слово — каза Вейлин и изпя кратка мелодия с усещане за думи, уловени в текст.
— Ааа. — Мъдрия мечок кимна, че разбира, после поклати глава. — Не… думи. — Ръката му се плъзна нежно по безчетните символи върху тоягата. — Сила.
На втората седмица бяха готови да потеглят и Дарена ги поведе на югозапад.
— Има едно заливче на петдесетина мили оттук — обясни тя. — Гората там е богата на дивеч, водата е пълна с риба. Преди много години там е имало поселище, но са го изоставили, защото жилата от син камък се оказала твърде бедна и не оправдавала усилията да се оцелее през зимата. Но тези хора едва ли ще се уплашат от студа.
Докато пътуваха, Вейлин успя да сглоби по-ясна картинка за събитията, прогонили Мечия народ от дома му. Мъдрия мечок му разказа за отколешния им живот в ледовете, за безкрайните им войни с Котешкия народ на запад и търговията с Вълчия народ на север. Животът си течал постарому и без промяна, докато Котешкият народ не станал твърде амбициозен. Нов шаман се бил издигнал сред тях, много силен във властта си над зверовете. След като оглавил племето им, Котешките ставали все по-недоволни и все по-често поглеждали със завист към просторните ловни полета на своите съседи. Не биха могли да ги победят сами, разбира се, без значение колко бойни котки и ястреби-копия отглеждат и обучават за бран, затова потърсили съюз с железните хора, които живеят южно от леда. По традиция на тях се гледало с нещо средно между объркване и презрение, защото целогодишно живеели на едно и също място, затваряли се в домовете си, когато паднел снегът, ценели ги единствено заради железните сечива, които умеели да изработват и които разменяли за животински кожи. Но през последните столетия железните се били променили, навлизали все по-дълбоко на север и не само с намерението да търгуват. Започнали да изчезват деца, говорело се, че ги отвеждат оковани на юг. Мечият народ си отмъстил, разбира се, защото такава била традицията на ледените хора, много железни загубили живота си, но винаги прииждали още и точно тогава шаманът на Котешките хора съзрял възможност да сключи съюз с тях.
— Но вие сте ги победили — каза Вейлин, спомнил си видението за страшния сблъсък между котки и мечки. — Изтласкали сте ги в тези земи, където те са погинали.
— Изгубихме… много мъже — каза Мъдрия мечок. — Много мечки. Твърде много.
Победата им осигурила глътка въздух, нищо повече, при това на висока цена. Когато воларианците нахлули на север, мечите хора били твърде обезкървени, за да им окажат отпор. Вълчият народ избягал на изток, Мечият — на запад и така ледът бил изгубен за тях завинаги.