Фурията на курсора

— Ако основните им сили ни сгащят тук на полето, можем да не се притесняваме за тези проблеми. Но вие решавате, сър.

Тави обмисля проблема за няколко мига.

— Връщаме се — каза накрая тихо. — Ще оставим малък ариергард, за да ни предупреди, когато врагът се появи в полезрението. Вдигай хората и потърси доброволци.

— Сър — отвърна Макс и отдаде чест. Изправи се бързо и започна да крещи команди, а уморените легионери се размърдаха.

Колоната се формира доста по-бавно в заобикалящата ги тъмнина, отбеляза Тави, когато по гърба му пробяга вълна и накара космите на ръцете му настръхнат.

Той се огледа във вечерния здрач и се насочи към най-тъмната сянка от западната страна на лагера.

Когато приближи, той забеляза проблясването на бледа кожа под тъмна качулка и Кайтай прошепна:

— Алеранецо. Има нещо, което трябва да видиш.

Имаше нещо много странно, много различно в гласа й и Тави изведнъж разбра, че в гласа на Кайтай звучеше… страх.

Кайтай се огледа, дръпна качулката си и срещна очите си с Тави, напълно спокойна, грациозно замръзнала, без да мърда, като сърна, скрита в тревата, готова да избяга от лъва.

— Алеранецо, трябва да видиш това.

Тави срещна погледа й за миг и кимна. После отиде при Макс и му прошепна:

— Води ги обратно в града. И остави два коня тук.

Макс примигна.

— Какво? Къде отиваш?

— Кайтай е намерила нещо, което трябва да видя.

Макс понижи глас до яростен шепот.

— Тави. Ти си капитан на този легион.

Тави отговори също толкова тихо, но не по-малко яростно:

— Аз съм курсор, Макс. Моя е отговорността да събирам информация за сигурността на Империята. И нямам намерение да заповядвам на никого да отиде там тази нощ. Вярвам, че днес вече бяха убити достатъчно хора.

Гримаса на болка пробяга по лицето на Макс, но след това центурионът докладва, че колоната е готова.

— Върви — каза Тави, — аз ще ви догоня.

Макс бавно издиша. После изпъна рамене и протегна ръка към Тави, който я стисна.

— Успех — каза Макс.

— И на теб.

Макс кимна, метна се на коня и даде заповед на колоната да потегля. Миг по-късно те се скриха от поглед.

Малко по-късно звукът от тяхното движение изчезна, оставяйки изведнъж Тави сам, в тъмното, в чужда за него част от страната, пълна с врагове, които биха се радвали да го убият възможно най-болезнено и ужасно.

Тави тръсна глава. После започна да сваля снаряжението си.

Един удар на сърцето по-късно Кайтай беше до него и плъзгаше бледи, сръчни пръсти по ремъците и закопчалките, помагайки му да ги свали. Той извади тъмнокафявия плащ от чантата си, облече го и се увери, че и двата коня ще са готови за тръгване, когато той и Кайтай се върнат.