Фурията на курсора
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Кодексът Алера #3
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на курсора». Краткое содержание книги:
Напиха се и известно време мълчаха. Тави намери в тъмното ръката на Кайтай и здраво я стисна.
Тя също го стисна и се прилепи до рамото му. Известно време гледаха отраженията на редките алени мълнии във водата.
В далечината Тави чу нисък, чужд, ревящ зов на канимски боен рог.
Пръстите на Кайтай го стиснаха по-здраво.
— Те идват — прошепна тя.
— Да — отговори той. После насочи поглед на запад, откъдето се чуваше зовът на рога.
Той изпита ужасно чувство на безпомощност в момента, в който внезапно и смазващо осъзна, че пред това, което се случва, той е много, много малък. Бяха се задвижили огромни сили и той не можеше да направи нищо, за да ги спре, и почти нищо, за да им въздейства.
Чувстваше се като легионер на дъска за лудус, бавен, с малка стойност и способности. Други ръце правеха ходовете, докато също като легионера в лудус, той можеше да каже малко за тези ходове и имаше още по-малко възможности, за да повлияе на резултата от играта, дори и сам да правеше тези ходове.
Това беше ужасно, неприятно, несправедливо, и той се облегна на Кайтай, търсейки утеха в нейно присъствие, в нейната миризма, в нейното докосване.
— Те идват — промърмори той. — Това няма да отнеме много време.
Кайтай го погледна, а очите й питащо се взираха в лицето му.
— Ако това е истина, ако дойдат на огромна тълпа, ще може ли твоят легион да ги унищожи?
— Не — каза Тави тихо. Той затвори очи за секунда, безпомощен като фигура за лудус и вероятно със също толкова големи шансове да бъде унищожен в стремително приближаващия мрачен финал.
Край на играта.
Вълчите бойни рогове на канимите прозвучаха отново.
Лудус.
Тави внезапно си пое дълбоко дъх и се изправи на крака, мислите му препускаха. Той погледна пламъците на горящите в пристанището на Фаундърпорт кораби, които се отразяваха в облаците, надвиснали ниско над главите им.
— Ние не можем да ги унищожим — каза той. — Но мисля, че знам как можем да ги спрем.
Тя наведе глава.
— Как?
Тави присви очи и каза много тихо:
— С дисциплина.
Глава 34
Исана, изтощена, без да вдига глава, попита:
— Кой ден е днес, Джиралди?
— Двадесет и деветият ден на обсадата. След няколко часа ще се развидели.
Исана накара мислите си да се раздвижат през уморения мозък.
— Битката. Лейди Верадис ще има ли днес свободно време?
Джиралди дълго мълча. Накрая постави стол пред Исана и седна на него.
Той се наведе и нежно повдигна брадичката й с мазолестите си пръсти, така че тя трябваше да го погледне.
— Не — каза той тихо. — Тя няма да има свободно време, Исана.
Исана с всички сили се опитваше да мисли. Не днес. Тя трябваше да издържи още един ден. Поредният безкраен, безмилостен ден. Тя облиза сухите си напукани устни и каза:
— Гай скоро ще дойде тук.
— Не — отвърна Джиралди. — Има нещо в тази буря, което кара рицарите Аери да остават на няколко ярда над земята. Първият лорд не може да изпрати войски за бързо реагиране, за да премахне обсадата, а Калар унищожи пътищата между Церес и столицата. Така че ще мине поне още една седмица, докато пристигнат тук.
Седмица. За Исана седмицата изглеждаше като митичен период от време. Може би това дори беше милостиво. В крайна сметка всеки ден беше източник на мъки.
Добре, че не можеше ясно да си спомни колко дни имаше в седмицата.
— Няма да спра.
Джиралди се наведе напред.
— Силите на Калар пробиха през градските стени. Церес и Майлс успяха да съборят достатъчно сгради, за да ги задържат за известно време, но това са само няколко часа, вероятно по-малко от ден, след което ще бъдат принудени да се оттеглят обратно в цитаделата. Ситуацията в битката се влошава с всеки час. Церес и Майлс загубиха много рицари и сега противникът нанася все повече и повече загуби на обикновените легионери. Верадис и нейните лечители работят, спасявайки животи, докато не паднат от изтощение. А после се надигат и го правят отново. Никой от тях няма да може да дойде да ви помогне.
Тя тъпо се взираше в него.
Джиралди се наведе напред, обръщайки глава към Фейд.
— Погледни го, Исана. Погледни го.
Тя не искаше. Не можеше да си спомни защо, но знаеше, че не иска да гледа Арарис.