Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

За радост на графа, той бе открил, че у русокосия недодялан син на херцога има много повече, отколкото се вижда на пръв поглед. Беше смел, в това нямаше никакво съмнение, но тази смелост беше различна от храбростта на много смели мъже, които Еолаир бе познавал. Но той разбираше, че ако беше иначе, той би губил в очите на другите. Младият Изорн просто сякаш не познаваше страха и правеше каквото прави само защото е правилно и необходимо. Не че беше съвсем без нерви. Неговата потресаваща история за пленничеството му при Черните римъри, за мъченията, които той и хората му бяха понесли, и за преследването на бледокожите безсмъртни все още му влияеше толкова силно, че му беше трудно да я разказва. Все пак Еолаир, със своето остро любопитно око, си мислеше, че всеки друг, преживял подобно нещо, би го приел още по-навътре. За Изорн това беше ужасно време, което вече е приключило, и толкова.

И така, когато малката група мина покрай склоновете на пустата долина Хасу и през покрайнините на Алдхеорте, заобикаляйки отдалече заплахата на затрупания със сняг Ерчестър и Хейхолт, а също така — Еолаир не можеше да не си спомни, на високия Тистерборг — графът на Над Мулах откри, че се привързва все повече и повече към този млад римър, чиято любов към майка му и баща му беше толкова твърда и неусложнена, чиято обич към народа му беше почти също толкова силна и фактически неотделима от чувствата към семейството му. Все пак Еолаир, уморен от премеждията си и отвратен от ужасите на войната още преди тя да е започнала, не можеше да не се пита дали той самият е бил някога толкова млад, колкото Изорн.

— Почти стигнахме. — Гласът на Дипнир върна Еолаир към сумрачната горска пътека.

— Надявам се само да имат нещо за пиене — каза Изорн усмихнато. — И да е достатъчно, за да го разделят с нас.

Еолаир отвори уста да отговори, но в този миг нов глас разцепи сумрака.

— Стой! Не мърдайте! — Неизвестният говореше с римърсгардски акцент. Изорн и Еолаир дръпнаха юздите. Четиримата тритинги зад тях също спряха конете си и си зашепнаха нещо.

— Аз съм — извика водачът им и наведе брадатата си глава встрани, за да може скритият наблюдател да го види. — Дипнир. Доведох съюзници.

— Дипнир? — Във въпроса имаше нотка на съмнение. Последва порой думи на римърски. Изорн слушаше внимателно.

— Какво казват? — прошепна Еолаир. — Не мога да ги разбирам, когато говорят толкова бързо.

— Каквото би очаквал. Дипнир е изчезнал от няколко дни и го питат защо. Обяснява им за коня си.

Еолаир и хората му бяха намерили Дипнир край един път в западната част на Алдхеорте, скрит зад трупа на коня си. Животното бе счупило крака си в една дупка и Дипнир сам беше прерязал гърлото му. След като разпределиха багажа на един от товарните коне, те го дадоха на римърсгардеца с условието да ги заведе при хора, които могат да им помогнат — не бяха уточнили каква помощ им трябва, но и на двете страни беше ясно, че тя не трябва да бъде в полза на Скали Остроносия.