Детето на нощта [bg]

Полетът до „Океански бряст“ беше същинско изтезание за Хирад. Вкопчваше се в краката на Дензър, а градушката го ши­баше по лицето и цялото тяло и полека изсмукваше силите му. Нищичко не виждаше. Илкар често се мяркаше наблизо, ина­че варваринът знаеше само, че ако зърне някоя вълна и усети пръски по краката си, значи Дензър се е спуснал твърде ниско.

Поне се успокояваше, че не са объркали посоката. Елфът от­кри целта скоро след като се отдалечиха от „Слънцето на Калеюс“ и доближи Дензър, за да му извика новината. Хирад обаче нямаше представа колко остава дотам. Дъждът и вятърът го смразяваха, мускулите на ръцете му се схващаха, пръстите му изтръпваха неумолимо дори през ръкавиците. Надяваше се раз­стоянието да не се окаже прекалено голямо.

Внезапен тласък на вятъра ги запрати надолу и Хирад крес­на - ботушите му разплискаха вода от гребена на вълна. Ден­зър припряно набра височина и се изсули от изстиналите ръце на варварина, който се залюля подобно на махало под левия гле­зен на мага. Две стъпки въже бяха единственото му спасение от удавянето. Засега.

Внезапната промяна наруши равновесието на Дензър. Хи­рад вдигна глава, видя го да се бори с вятъра, а след миг самият той цопна в океана. Студът го прониза като острие и спря дъха му. И главата му се потопи във водата. Повлече и Дензър, кой­то за малко не се заби челно в следващата вълна, но кривна на­горе в последния миг и издърпа подгизналия Хирад.

Варваринът пак се загледа в него - Дензър му викаше нещо, но не се чуваше нищо. Студът полека го вцепеняваше. Хирад висеше и опитваше да се издърпа по въжето, макар да разбира­ше колко е болезнено това за Дензър, който пък с последни уси­лия задържаше и двамата над повърхността.

Въжето се врязваше в дясната китка на варварина и той го стисна с все сила, за да облекчи малко дърпането. Молеше се неистово да стигнат до „Океански бряст“ преди ботушът на Ден­зър да се изхлузи. Пак се напъна да докопа въжето и с другата ръка, но вятърът го подмяташе и въртеше в шеметни кръгове. Гадеше му се, замръзваше и главата му се размътваше, градуш­ката и солените пръски го заслепяваха, по дясната му ръка ве­че се стичаше кръв от прежулената китка.