За честта на крадеца [bg]

— И те осени гениалното хрумване да дадеш на Сянката имперска магия!! Така ще го направиш най-опасния сродник в Идрека! А още по-лошото е, че започне ли да използва магията, империята ще се стовари върху всички ни по-тежко от чук върху наковалня. Или това не те безпокои? Може би ще дадеш малко листове и на императора, за да отървеш собствената си кожа? — Тя разпери ръце от яд. — Дрот, няма как да угодиш на всички. Не бива дори да опитваш.

— Не ми дреме дали ще угодя на всички — уверих я. — Ако исках да отърва кожата, имаше доста по-лесни начини. Правя го, защото така най-добре помагам на тебе, на империята, но и на близките ми хора, за да останат живи. Вече само това е важно.

— Ами Сянката? Какво ще стане, когато всички си го отнесем заради него?

Подсмихнах се.

— Е, Сянката ще получи дневника, но той няма да му е особено полезен.

— Сега пък какво искаш да кажеш? — озъби се Саможивата.

— Никога не го е виждал, нито знае какво съдържа. Просто е научил, че ти го искаш и че в него има нещо за имперски чародейства. — Посочих сложените пред нея листове. — Когато накарах… моите хора да извадят това, поисках от тях да променят и дневника. Нещо липсва, друго е добавено, има нови петна от влага. Остават някакви записки за магия, но той има дълго да се мъчи, докато открие в тях нещо смислено.

— Наистина ли смяташ, че няма да забележи?

— Моите хора са много способни.

Саможивата се взираше в мен, ноктите й драскаха по масата.

— Проклятие! — изтърси накрая. — Имахме уговорка!

— Спазих я възможно най-добре.

— Най-добре за теб — възрази тя. — Не е същото.

— Не е същото, защото разбрах, че имам задължения и към други хора, които са не по-малко важни.

— Колко удобно — ти си угаждаш на съвестта, а аз съм прецакана. — Понечих да отговоря, но Саможивата вдигна ръка и продължи: — Затвори си шибаната уста за малко. Мисля. — Взе листовете и ги прегледа набързо. — Ами хората, които са изпълнили тази поръчка за тебе? Нужно ли е да се тревожим и за тях?

— Не.

Предполагах, че Джелем ще се задоволи с полученото, но Балдезар… Сега имаше сведения, с които да ми навреди. Не бих се изненадал, ако някой ден се изкуши да ги използва. Единствената подбуда, която би го накарала да си мълчи, беше собственото му съучастие. Фалшифицирането на част от реликва все пак беше светотатство, а въпреки цялата си надменност Балдезар си оставаше страхливец по душа.

— И какво ще поискаш от Сянката срещу дневника?

— Да стои настрана.

— От какво?

— От всичко свързано с мен.

— Надяваш се, че ще се съгласи?

— Нямам особен избор. Самата ти ми каза, че не мога да опазя никого от него, значи остава той сам да се откаже.