![Нови римски разкази [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/9/1/novi-rimski-razkazi-bg-download.jpg)
Нови римски разкази [bg]
- Автор: Моравиа Альберто
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- Переводчик: Велимира Костова-Върлакова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нови римски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
Стана така: една неделя предложих на Джакомина да отдем до морето, а тя ми отговори, че не може, но го каза с особена интонация, гладка и сладка, точно като лъжа. Застанах на ъгъла на Пиаца Фарнезе, на няколко крачки от нейния вход. След около половин час я видях да излиза, облечена в блузка без ръкави и широка дълга бяла пола на волани. Отиде направо до фонтана, а там, облегнат на железния парапет, възседнал мотора, я чакаше Публио, синът на пекаря, безделник номер едно. Дори не го поздрави, заобиколи мотора и седна, като прекрачи седалката и подви прекалено дългата пола около слабите си голи крака. После го прегърна със смях и той запали мотора. Беше само миг: очите ми заснеха движението и при сядането на мотора; после ги затворих и когато ги отворих отново, тях ги нямаше.
Този ден повече не мислих за Джакомина. По-късно тя ми телефонира и аз направо и казах, че между нас всичко свърши. Прекарах неделята с приятели, отидохме в Остия, а вечерта - в Луна Парка в ЕУР Чувствах се спокоен, дори прекалено: човек, получил удар със сопа, не може да каже веднага дали го боли. В полунощ си легнах и доста бързо заспах. Но да съм спал не повече от три часа и се събудих, защото усетих, че някой ми дърпа ръката. Не отворих обаче очи. И както лежах така, със затворени очи, изведнъж видях Джакомина да възсяда мотора, подвивайки твърде дългата пола около слабите си голи крака. Беше картина, изпълнена със слънце, светлина и щастие: тяхното. Опитах да я прогоня, но напразно: беше като залепена под клепачите ми, така да се каже, и аз или трябваше да си държа очите широко отворени или да я гледам насила. Дори не твърдя, че страдах: виждах я, това е. Прекарах така четири-пет часа, по-буден от щурец, въртях се в заприличалото на куп дрипи легло и нито можех да заспя, нито да забравя Джакомина. Сутринта мама влезе по навик в стаята да отвори жалузите и да ми каже, че кафето е готово. Отидох на работа.
През този ден правих обичайното, както винаги; после, късно през нощта легнах да спя. Заспах, но само след три часа отново се стреснах и ето, Джакомина пак се качи на мотора зад Публио, прибирайки полата си около краката. Така изкарах цяла седмица и вече почти се страхувах да си лягам. Всяка нощ Джакомина неизменно ми се явяваше и аз започнах да мисля с истински ужас: „Искаш ли да видиш, че ще полудееш“. Накрая, разтревожен, споменах на Ремо, най-добрия ми приятел, но без да му разказвам за Джакомина и как ми се явява всяка нощ, щом се събудя. Той веднага се произнесе:
- Имаш безсъние... Нищо сериозно... Ще ти дам едни хапчета, от които ще спиш като съсел...
Вземи две и ще видиш дали няма да спиш.
Беше събота. Даде ми кутийка с пет жълти хапчета. Отидох да си легна, изпълнен с доверие, взех две хапчета и ги глътнах с чаша вода. Не е изключено да съм спал по-здраво от обикновено, но след три часа ето го отново обичайното стряскане, а след него и Джакомина, яхнала мотора с подпъхната пола. Раздразнен, запалих лампата, глътнах останалите три хапчета и веднага заспах дълбок сън.
Събудих се, или по-точно започнах да се събуждам от гласа на Ремо, който викаше:
- Събуди се, време е да се събудиш.
Едва-едва отворих очи и видях около леглото си Ремо, майка ми, сестра ми Луиза, брат ми Джино. Ремо, забелязал, че мърдам, въздъхна с облекчение:
- Няма нищо... казвах ви... Само малко сънливост.
Със слаб глас попитах колко е часът, мама отвърна, че е пладне. Ремо добави:
- Ще ходим извън Рим, помниш ли?
Казах, че помня, после се обърнах към стената с желание да заспя отново.
- Какво ти става? Събуди се. Още ли ти се спи?
- И още как?! Взех пет хапчета.
Тогава той възкликна уплашено:
- Ти си луд... Отровил си се... Обличай се... Ще те изведем да глътнеш малко въздух. Долу са Силвано и Марио... Хайде, обличай се!
Дотук добре. Не знам как успях да се облека - помогнаха ми и четиримата: кой ми пъхаше ръката в ръкава, кой крака в панталоните; в това време аз се клатех със затворени очи. Отвън, на улицата, Силвано и Марио вече бяха възседнали мотора и ме поздравиха шумно:
- Е-хей, какво ти е? Приличаш на умрял за сън.
- Наистина съм - отвърнах немощно, докато се качвах на мотора зад Ремо.
Хванах Ремо здраво през кръста и тогава, струва ми се, заспах, както го бях прегърнал, с лице върху гърба му. Моторът хвърчеше ли хвърчеше сред грохота на трафика под палещото слънце. Събудих се едва когато чух гласа на Ремо:
- Ела... Да отидем да погледаме малко...