Раково отделение

Олег не можа да разбере и други неща: защо бе необходимо да го стягат толкова силно над лакътя, защо в спринцовката имаше течност, която, изглежда, не бе нищо друго освен вода? Можеше да попита, а можеше и сам да се опита да намери отговора; сигурно здравата превръзка на ръката се налагаше, за да не влезе въздух във вената, а кръвта — за да не бликне изведнъж.

А през това време иглата продължаваше да бъде във вената, отслабиха маркучето на ръката му, после го махнаха, самата спринцовка ловко откачиха от иглата тръбичка, изтръсквайки няколкото капчици кръв в легенчето, и после Хангард прикрепи към иглата вместо спринцовката ампулообразното бурканче с чуждата кръв и леко отвъртя капачката.

В стъклената тръбичка на апарата започнаха бавно — едно след друго, да се появяват малки балончета през прозрачната течност.

Заедно с тях се появяваха и въпросите: защо иглата е толкова широка, защо изтръскаха капчиците кръв, откъде се появиха тези балончета? Един глупак може да зададе толкова въпроси, че сто умни да не могат да се справят с тях.

Ако се наложеше да пита, би предпочел да зададе въпрос, отнасящ се до съвсем други неща.

В стаята всичко изглеждаше както преди, светло и празнично.

Нивото на кръвта в бурканчето не спадаше.

— Нужна ли съм ви още, Вера Корнилиевна? — боязливо попита сестрата.

— Не, не сте ми нужна — тихо отговори Хангард.

— Ще прескоча за малко… Може ли за половин час?

— Не сте ми нужна.

Сестрата почти тичешком излезе от стаята.

Останаха двамата.

Балончетата продължаваха бавно да се появяват, но Вера Корнилиевна отново завъртя леко капачката и те изчезнаха.

— Затворихте ли я?

— Да.

— А защо?

— Отново ли искате всичко да знаете? — усмихна му се, но този път поощрително Вера Корнилиевна.

В превързочната бе много тихо. Можеше да се говори почти шепнешком, без никакви усилия. Така му се искаше и на Олег.

— Просто имам проклет характер. Винаги ми се иска да зная повече, отколкото е разрешено.

— Добре е, че все още искате… — забеляза тя. Устните й никога не оставаха равнодушни към онова, което изричаха; с повдигане или спускане на ъгълчетата те подсилваха смисъла на думите, сякаш за да го доизяснят. — След първите двадесет и пет кубика се полага значителна пауза, за да се разбере как се чувства болният — продължаваше да държи с ръката си иглата и леко усмихната, гледаше в очите на Олег, почти надвесена над него. — Как се чувствате?

— В дадения момент прекрасно.

— Не е ли силно казано?

— Не, действително е така. Много повече от «добре».

— Не ви ли тресе? Не чувствате ли в устата си неприятен вкус?

— Не.

Преливането на кръв ги свързваше, сякаш двамата искаха да излекуват някой трети.

— А въобще как е?