Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

— Не заседавам във военнитесъвети на сина си, милорд.

— Стига да остави все пак няколко Ланистъровци и за мен, не възразявам. Какво направи той с Кралеубиеца?

— Джайм Ланистър е пленник в Речен пад.

— Още е жив? — Лорд Матис Роуан я изгледа невярващо.

Ренли заговори развеселено:

— Изглежда, вълчището е по-кротко от лъва.

— Да си по-кротък от Ланистърови — измърмори с горчива усмивка лейди Оукхарт — е все едно да си по-сух от морето.

— Наричам го слабост. — Лорд Рандил Тарли имаше къса настръхнала сива брада и репутация на груба в обноските си персона. — Не се засягайте, лейди Старк, но щеше да е по-уместно лорд Роб да дойде лично да изрази почитта си към краля, вместо да се крие зад майчините си фусти.

— Крал Роб воюва, милорд — отвърна с ледена учтивост Кейтлин, — не си играе на турнири.

Ренли се ухили широко.

— По-полека, лорд Рандил, боя се, че не сте равностоен противник. — Привика един стюард с ливреята на Бурен край. — Настанете спътниците на лейди Старк и се погрижете да получат всички удобства. Лейди Кейтлин ще се настани в личния ми павилион. След като лорд Касуел бе така любезен да ми предложи замъка си, нямам нужда от него. Милейди, след като отдъхнете, за мен ще бъде чест, ако склоните да споделите нашето месо и медовина на пира, който лорд Касуел ни дава тази нощ. Празненство за сбогуване. Боя се, че негово благородие изгаря от нетърпение да види петите на гладната ми орда.

— Не е вярно, ваша милост — възрази един мършав младеж, който трябваше да е Касуел. — Каквото е мое, е и ваше.

— Когато някой кажеше това на брат ми Робърт, той го разбираше буквално — каза Ренли. — Дъщери имате ли?

— Да, ваша милост. Две.

— Тогава бъдете благодарен на боговете, че не съм Робърт. Милата ми съпруга е единствената жена, която желая. — Ренли подаде ръка на Марджери да й помогне да стане. — Ще поговорим отново, след като получите възможност да се освежите, лейди Кейтлин.

Ренли поведе младата си съпруга към замъка, а стюардът му придружи Кейтлин до кралския павилион от зелена коприна.

— Ако почувствате нужда от каквото и да е, само го поискайте, милейди.

Кейтлин трудно можеше да си представи, че ще има нужда от нещо, което вече не е осигурено. Павилионът беше по-голям от гостилниците в повечето ханове и обзаведен за пълно удобство: пухен дюшек и завивки от кожи, вана от дърво, обкована с мед, в която можеха да се поберат двама, мангали да пазят от нощния мраз, сгънати кожени походни столове, писалище с пера и мастилница, купи, пълни с праскови, сливи и кайсии, кана вино и комплект сребърни чаши с нея, кедрови сандъци, пълни с дрехите на Ренли, книги, карти, игрални дъски, висока лира, лък и колчан със стрели до него, два ловни сокола с червени опашки, богата оръжейна с великолепни оръжия. „Не се скъпи този Ренли — помисли тя, докато оглеждаше. — Нищо чудно, че войската му се движи толкова бавно.“

До входа беше изправена царската броня: костюм от лъскави плочи в горскозелен цвят — свръзките им бяха позлатени, а шлемът бе увенчан с грамадни златни еленови рога. Стоманата беше излъскана до такъв блясък, че тя можеше да види отражението си в нагръдника — то я зяпна като от дълбините на дълбоко зелено езеро. „Лице на удавница — помисли Кейтлин. — Може ли човек да се удави в скръбта си?“ Обърна се рязко, ядосана на собствената си уязвимост. Нямаше време за лукса на самосъжалението. Трябваше да измие праха от косата си и да се облече в по-подходящи дрехи за един кралски пир.