Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
1.
Най-много Лизи се боеше, че горещината ще я съкруши и тя ще се строполи в несвяст между обора и къщата, но страховете й се оказаха напразни. Слънцето й направи услуга, като се скри зад облак, отнякъде се появи хладен ветрец, чийто ласки успокоиха парещата й кожа и подпухналото й зачервено лице. Когато се добра до задната веранда, дълбоката рана на гърдата й отново запулсира от болка, но тъмносивите криле повече не се появиха. В продължение на няколко напрегнати секунди не можа да намери ключа за вратата, накрая треперещите й пръсти напипаха ключодържателя — малък сребърен елф — в предния десен джоб на дънките и тя въздъхна облекчено. В къщата я чакаше прохлада. Прохлада, тишина и благословено уединение. Искаше й се да остане сама, докато превърже раната. Никакви телефонни обаждания, никакви посетители, никакви помощник-шерифи, хлопащи на задната й врата, за да проверят дали всичко е наред. А също така, Господи (огромна молба) — никакво повторно посещение от Черния принц на инкунксите.
Прекоси кухнята и извади белия пластмасов леген от шкафа под умивалника. Навеждането се оказа доста болезнено — изключително болезнено — и тя отново почувства как топлата кръв тече по кожата й и се просмуква в разкъсаната й блузка.
„На него му беше приятно да те реже — знаеш го, нали?“
Естествено, че го знаеше.
„И той ще се върне. Без значение какво ще обещаеш и какво ще предадеш — той ще се върне. Знаеш и това, нали?“
Да, знаеше го.
„Защото за Джим Дули договорката му с Удбоди за ръкописите на Скот е просто «зън-зън за фрезиите». Защо според теб се насочи към циците ти, а не към ухото или пръста ти?“
— Естествено — каза тя на пустата кухня, която отначало беше тъмна, после се обля в светлина, щом слънцето излезе иззад облака. — Това е представата на Джим Дули за страхотен секс. И следващия път ще пострада оная ми работа, освен ако ченгетата не го спрат.
„Ти ще го спреш, Лизи. Ти.“
— Хайде без глупости, скъпа — рече, имитирайки За За Габор.
Като използва отново дясната си ръка, тя отвори шкафчето над тостера, извади кутийката с чай „Липтън“ и пусна всичките пакетчета в белия леген. После добави окървавеното парче от одеяло, въпреки че нямаше абсолютно никаква идея защо го прави, и бавно тръгна към стълбите.
„Какво му е глупавото? Успя да спреш Русокоско, нали така? Да, почестите ги отнесе друг, но в крайна сметка именно ти го спря.“
— Тогава беше различно.
Тя се спря в подножието на стълбите и притисна белия леген към бедрото си, за да не изсипе пакетчетата чай и парчето от одеяло. Стълбището й изглеждаше поне толкова високо, че най-горните стъпала би трябвало да са забулени в облаци.
„Ако миналия път е било различно, защо се качваш на горния етаж?“
— Защото там е викодинът! — изкрещя тя на безлюдната къща. — Проклетите идиотски болкоуспокояващи таблетки!
Гласът изрече още две думи и замлъкна.
— ВЕДТСКЕН, миломое — точно така — съгласи се Лизи. — Човек трябва да го вярва — добави и започна дългото мъчително изкачване по стъпалата.
2.
Докато се изкачваше, крилете се завърнаха — по-тъмни от преди — и Лизи бе сигурна, че всеки момент ще изгуби съзнание. Тъкмо си повтаряше, че трябва да падне напред към стълбите, а не назад в пустотата, когато пред очите й отново се проясни. Седна, сложи легена върху коленете си и остана с наведена глава, докато не преброи до сто, като преди всяка цифра произнасяше по едно „Мисисипи“. Сетне се изправи и стигна до втория етаж. Там беше по-прохладно в сравнение с кухнята, но когато тя се озова на площадката, вече бе плувнала в пот. Потта се стичаше и в дълбоката рана, прерязала по диагонал лявата й гърда, така че към болката се прибавяше и влудяващото щипене на солта. Отново ожадня, сякаш не само гърлото, но и стомахът й копнееше за вода.
Докато бавно мина край спалнята за гости, надзърна вътре. Бяха сменили мебелите след 1996 година — дори два пъти, ако не я лъжеше паметта, — но почти веднага забеляза черния люлеещ се стол с герба на Мейнския университет… сляпото око на телевизора… и паяжината от скреж по прозорците, която променяше цвета си при всеки нов отблясък в небето…
„Забрави, малка Лизи, всичко е в миналото.“
— Всичко е в миналото, но нищо не е приключено ядосано извика тя. — В това е целият идиотски проблем.
Отговор не последва, но така или иначе вече се бе добрала до спалнята си и голямата тоалетна към нея, която Скот (сред чиито достойнства не фигурираше деликатността) наричаше „ил гранде лайнориум“. Остави легена на земята, извади двете четки за зъби от чашата (уви, вече и двете бяха нейни) и я напълни догоре със студена вода. Изпи я на един дъх и едва тогава се осмели да надзърне в огледалото. Да огледа поне лицето си.