Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
Наоколо се завъртяха ленти от сенки и някаква тъкан, сякаш, за да потвърдят. Образът на жената изчезна; появиха се други. Кити виждаше всеки един от тях удесеторен, като пречупен през окото на насекомо, но знаеше, че не образите се умножаваха, а тя самата.
Това не ми харесва много, помисли си тя.
Картините са спомени; някои от тях дори биха могли да бъдат твои. Малко е трудно да го разбереш, знам. Птолемей също реши, че е сложно, но се оправи когато си направи собствена форма. Доста артистична беше, много близка до неговата. Защо не опиташ пак?
Мога да правя топка.
Няма да си общувам с топка. Имай малко увереност.
Кити се стегна и насочи волята си към стрелкащите се вещества. Както и преди, тя успя да създаде нещо подобно на човешка форма. Имаше тресяща се глава, дълго слабо тяло, което завършваше с триъгълна маса, която би могла да е пола, имаше две клечковидни ръце и чифт крака като хоботи. Изглеждаше тромаво. Няколко езика от материя го огледаха внимателно.
Това пък какво е?
Това е ръка.
А, да. Това си е облекчение. Хммм… Така ли се виждаш ти самата, Кити? Тук си имаме сериозен проблем със самомнението. Ето ти съвет: истинските ти крака не са чак толкова дебели. Поне не около глезените.
Трудно, помисли си Кити. Това е най-доброто, на което съм способна.
Поне си дай лице и, за бога, направи го хубаво.
Кити се напрегна силно и успя да оформи чифт свински очи, дълъг нос като на вещица и уста, изкривена в уродлива и неустойчива усмивка.
Е, изобщо не си Леонардо.
Наблизо просветна бърз образ — брадат мъж взрян в стена.
Би помогнало, помисли Кити побесняла, ако имах нещо друго за гледане вместо тази бъркотия. С невероятно усилие тя накара заместителя на тялото си да протегне ръка към въртящата се наоколо материя. Част от извиващите се езици се свиха назад в подигравателен ужас.
Вие хората сте толкова непоследователни. Заявявате, че обичате стабилността и реда, но какво е Земята, ако не една голяма бъркотия? Накъдето и да погледнеш — хаос, насилие, разкол и конфликти. Тук е много по-спокойно. Но може би аз мога да ти помогна в тази ситуация. Да направя нещата малко по-лесни. Сега запази контрол над това твое прекрасно тяло. Не бих искал онова подобие на ръка да изпадне — това би развалило съвършенството.
Пред погледа на Кити най-близката течаща материя претърпя трансформация. Блещукащите езичета от светлина се удължаваха и се втвърдяваха на различни нива. Извивките и спиралите се изправяха и нарастваха, разширяваха се, съединяваха се и отново се разделяха. След секунди около тялото й се оформи подобие на стая: стъклен под; квадратни колони от всички страни; зад тях имаше стъпала, водещи към един ръб; после — нищо. Отгоре имаше прост, равен таван, също прозрачен. Оттатък покрива, между колоните, под пода — неотслабващото движение на Другото място продължаваше неукротимо.
Илюзията за физическо пространство изведнъж вся у Кити страх от празнотата наоколо. Фигурата й се беше свила в центъра на стаята, възможно най-далеч от краищата.
Така как е?
Ами… става. А ти? Къде си?
Аз съм тук. Не е нужно да ме виждаш.
Но бих предпочела да е така.
О, много добре. Предполагам, че аз съм домакинът.
Измежду колоните в края на малката зала пристъпи фигура — момчето с неостаряващото лице. Ако на Земята е бил привлекателен, тук той беше сияйно красив. Лицето му излъчваше радост и спокойствие, кожата му грееше от светлина и цвят. Той премина тихо по пода и спря пред формата на Кити с треперлива глава, хилав гръден кош и трътлести бедра.
Благодаря ти, помисли си Кити горчиво. Така се чувствам много по-добре.
Всъщност, това не съм аз, както и ти не си това. На практика ти си толкова част от тази форма, колкото и аз. В Другото място няма никакви разделения.
Не се чувствах така преди да дойдеш. Казаха ми, че не съм желана тук, казаха, че съм луда.
Само защото постоянно се опитваш да ни наложиш ред, а редът означава ограничения. Тук не трябва да има ограничения: нищо точно, нищо определено. Дали ще е недодялана тънка фигура или плаваща топка. Или „къща“ като тази. Момчето махна безгрижно с ръка. Това тук е чуждо и не може да съществува дълго. Боли ни, когато сме ограничени по какъвто и да е начин.
Момчето отстъпи от нея и погледна между две колони към стрелкащите се светлини. Фигурата на Кити се заклатушка след него.