През дебрите на Балкана
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дебрите на Балкана». Краткое содержание книги:
— Аллах да е с теб! — поздравих го аз.
— И с вас! — гласеше отговорът.
Той видя и спътниците ми, които ме бяха последвали.
— Кой си ти, приятелю? — попитах го аз.
— Не виждаш ли?
— Гавазин ли си?
— Да, полицай на падишаха, на когото е подчинен целият свят. Аллах да го благослови!
— Къде си на служба?
— В Остромджа.
— Колко като теб има там?
— Още девет.
— Значи сте десет гавази. Имате ли много работа?
— Страшно много. Хората са лоши. От деянията на злодеите никога не можем да си починем и да легнем да спим. Тичаме ден и нощ да гоним престъпниците.
— Да, заварваме те по време на такова преследване.
[#1 Прочут чародей от гр. Файур на Ефрат, когото моавският цар помолил за помощ срещу израилтяните, като ги прокълне. — Бел. пр.]
Вместо да се обезпокои от тази ирония, той отговори:
— Така тичах, че се изпотих. Разбира се, само в мислите си. Мислите са по-бързи от краката на хората. Затова е по-добре да се ходи с тях вместо с краката. Тогава никой престъпник няма да може да се измъкне.
— Изключително интересно схващане за служебните ти задължения.
— Да, винаги се отнасям към тях сериозно, защото това е мой дълг.
— Значи тъкмо преследваше някого в момента?
— Точно това правех.
— И кого?
— Защо питаш?
— Защото ми харесваш и си философ, от когото човек може да се поучи.
— Не знам точно кой е този Фейлесуф, но сигурно съм го виждал някъде. От думите ти лесно може да се разбере, че е умен и изключителен човек, щом казваш, че от него можеш да се поучиш. Затова се радвам, че ми оказваш честта да ме сравняваш с него. Имаш добри обноски и знаеш как добре да живееш. Оттук ли си?
— Не.
— А откъде?
— От една далечна страна, намираща се на голямо разстояние оттук, на запад.
— А, знам я! Казва се Индия.
— Ти си изключително добър географ, но мислех, че запад е в съвсем друга посока.
— Не. Запад е към Индия. Това е единствената страна, която може да се намира на запад. Никъде другаде няма достатъчно място за нея. Но щом не си оттук, дългът ми повелява да ти поискам паспорта. Имаш ли такъв?
— В джоба ми е.
— Покажи ми го!
Тъй като въпреки заповедта мъжът продължи спокойно да лежи и пуши лулата си, аз отговорих:
— Няма ли да дойдеш да го видиш?
— Не, няма да стане.
— Защо?
— Не мога да накърнявам достойнството си.
— Правилно! Но и аз не мога да постъпя така с моето.
— Пита се тогава кое от двете е по-голямо. Във всеки случай е моето.
— Как така?
— Първо, аз съм полицай, а ти чужденец. Второ, страната ти се намира в някаква фалшива западна посока, от което следва да се предположи, че всичко е фалшиво, значи и паспортите. Не бих помръднал и пръста си, а още по-малко себе си, за да гледам фалшив паспорт.
Изсмях се високо.
— Ти си несравним чиновник — отговорих аз. — Представите ти за изпълнението на служебните задължения са толкова превъзходни, та човек би помислил, че сам Пророкът ти ги е диктувал.
— Щом смяташ така, слизай от коня и се легитимирай! Наистина скочих от седлото, извадих една сребърна монета, подадох му я и казах:
— Това е паспортът ми.
Той погледна монетата, направи радостно учудена физиономия, най-сетне извади лулата от устата си и извика:
— Монета от десет пиастъра! Истина ли е това?
— Нали виждаш?
— Никога досега не ми се е случвало подобно нещо, дори и в Стамбул. Господарю, обноските ти са много по-изискани, отколкото мислех. Достигнал си до най-високото стъпало на науката и някога раят ще е отворен за теб.
— Значи смяташ, че този паспорт е добър?
— Много е добър. Не е фалшив, както се опасявах в началото. Приятелите ти няма ли също да се легитимират?
— Не е необходимо.
— Как така?
— Огледай по-добре паспорта ми! Издаден е общо за всички.
— Това не е добре. Падишахът е трябвало да издаде заповед всеки чужденец да се легитимира с отделен паспорт.
— Може би по-късно ще го направи. Значи си бил в Стамбул?
— Дълги години.
— Откога си тук?
— Едва от две седмици.
— Тогава е обяснимо, че не познаваш този мой придружител, който е местен. — Посочих към гостилничаря. — Както виждаш, не всички сме чужденци. Сега ще ни позволиш ли да продължим пътя си?
Въпреки че зададох този въпрос, имах намерение да останем тук още. Както и очаквах, той отговори: