През дебрите на Балкана

— Не.

— А откъде?

— От една далечна страна, намираща се на голямо разстояние оттук, на запад.

— А, знам я! Казва се Индия.

— Ти си изключително добър географ, но мислех, че запад е в съвсем друга посока.

— Не. Запад е към Индия. Това е единствената страна, която може да се намира на запад. Никъде другаде няма достатъчно място за нея. Но щом не си оттук, дългът ми повелява да ти поискам паспорта. Имаш ли такъв?

— В джоба ми е.

— Покажи ми го!

Тъй като въпреки заповедта мъжът продължи спокойно да лежи и пуши лулата си, аз отговорих:

— Няма ли да дойдеш да го видиш?

— Не, няма да стане.

— Защо?

— Не мога да накърнявам достойнството си.

— Правилно! Но и аз не мога да постъпя така с моето.

— Пита се тогава кое от двете е по-голямо. Във всеки случай е моето.

— Как така?

— Първо, аз съм полицай, а ти чужденец. Второ, страната ти се намира в някаква фалшива западна посока, от което следва да се предположи, че всичко е фалшиво, значи и паспортите. Не бих помръднал и пръста си, а още по-малко себе си, за да гледам фалшив паспорт.

Изсмях се високо.

— Ти си несравним чиновник — отговорих аз. — Представите ти за изпълнението на служебните задължения са толкова превъзходни, та човек би помислил, че сам Пророкът ти ги е диктувал.

— Щом смяташ така, слизай от коня и се легитимирай! Наистина скочих от седлото, извадих една сребърна монета, подадох му я и казах:

— Това е паспортът ми.

Той погледна монетата, направи радостно учудена физиономия, най-сетне извади лулата от устата си и извика:

— Монета от десет пиастъра! Истина ли е това?

— Нали виждаш?

— Никога досега не ми се е случвало подобно нещо, дори и в Стамбул. Господарю, обноските ти са много по-изискани, отколкото мислех. Достигнал си до най-високото стъпало на науката и някога раят ще е отворен за теб.

— Значи смяташ, че този паспорт е добър?

— Много е добър. Не е фалшив, както се опасявах в началото. Приятелите ти няма ли също да се легитимират?

— Не е необходимо.

— Как така?

— Огледай по-добре паспорта ми! Издаден е общо за всички.

— Това не е добре. Падишахът е трябвало да издаде заповед всеки чужденец да се легитимира с отделен паспорт.

— Може би по-късно ще го направи. Значи си бил в Стамбул?

— Дълги години.

— Откога си тук?

— Едва от две седмици.

— Тогава е обяснимо, че не познаваш този мой придружител, който е местен. — Посочих към гостилничаря. — Както виждаш, не всички сме чужденци. Сега ще ни позволиш ли да продължим пътя си?

Въпреки че зададох този въпрос, имах намерение да останем тук още. Както и очаквах, той отговори: