През дебрите на Балкана

— Няколко души.

— А месаря Чурак?

— Не го познавам.

— Много жалко.

— Защо, ефенди?

— Исках да те питам нещо за него.

— Можем да попитаме за него в Остромджа. Може да намеря някого, който го познава.

— По-добре остави това на мен. Много предпазливо трябва да се разпитва. Никой не бива да разбере, че се интересувам от него. Горе в околностите на Сбиганци трябва да има някакво място, наречено «колибата в клисурата». Да си чувал нещо подобно?

— Мисля, че да, но не мога точно да си спомня.

— Тогава все едно, че нищо не съм те питал.

— Някаква тайна ли е свързана с това?

— Да.

— Я виж, значи и ти имаш тайни! Но си сдържан и нищо не казваш за тях. А когато аз разказвам моите, ми се присмивате. Например, като говорих за стария мюбарек.

— В този случай не става дума за тайна, а за истинско чудо.

— О, при него има и други чудеса. Той е толкова сух, че като върви, се чува как кокалите му тракат.

— Невъзможно!

— Казвам истината! Много хора са го чували!

— И ти ли?

— Да, със собствените си уши.

— Любопитен съм дали и аз ще чуя тракането на костите му.

— Ако внимаваш, със сигурност.

— Как се облича този човек?

— Облеклото му се състои само от три неща. За пояс използва един стар шал, навит около голото му тяло, стар широк кафтан, който обаче има много, страшно много джобове, и една стара кърпа на главата.

— Не носи ли обувки или поне сандали?

— Никога, дори и през зимата.

— Значи не е привърженик на какъвто и да е лукс… Какво е това? Тук има някой.

Бяхме се озовали в местност с редки храсти. Жребецът ми започна да пръхти, давайки знак, че наблизо има чужд човек.

Спрях и се огледах. Не виждах никого. Другите също спряха конете си.

— Да продължим нататък! — каза турчинът. — Какво от това, че тук се крие някой?

— Може би не ни интересува, но може и да ни засяга. Свикнал съм да се осведомявам кой е зад гърба ми.

— Да не би да смяташ да го търсиш?

— Не. Конят ми ще ми го каже.

— Аллах! Ще го питаш ли?

— На всяка цена.

— И той ще ти отговори?

— Ясно и разбрано.

— Като магарицата на Валаам ли! Какво чудо! А в моите чудеса не искате да вярвате!

— Тук не става дума за чудо, защото жребецът не ми отговаря на човешки език, а на неговия, както веднага ще се убедиш. Внимавай!

Разбира се, този разговор бе проведен много тихо. Заведох коня си няколко крачки напред и той се подчини, без никаква съпротива. Наляво също тръгна доброволно, но като го поведох надясно, отново започна да пръхти, замърда с уши и размаха опашката си в кръг.

— Виждаш ли? — казах аз на гостилничаря. — Там вдясно има някой. Жребецът ми го каза. Ще отида да видя.

Убеден, че непременно ще видя някой негодник, вкарах коня в храстите. След няколко крачки видях човека, когото конят ми бе надушил. Беше облечен и въоръжен като гавазин, удобно се бе излегнал в меката трева и пушеше чибук. По самодоволната му физиономия се виждаше, че живее в разбирателство с Бога, света, както и със самия себе си. Изглежда, дори появата на петима конници ни най-малко не го притесняваше. Явно бяхме нарушили блаженството му.