През дебрите на Балкана
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дебрите на Балкана». Краткое содержание книги:
— За да пропъди злите духове.
— Но за съжаление не му се е удало.
— О, напротив!
— Но те продължават да се явяват и да извиват вратовете на хората.
— Само някои от тях. Тези духове са много могъщи. Никой, дори и самият мюбарек, не може да ги принуди изведнъж да изчезнат, особено като се има предвид, че само през една-единствена нощ в годината могат да се хващат призраци.
— И коя е тази нощ?
— Не знам. Но във всяка такава нощ старецът успяваше да хване по един дух. Всяка година по един.
— Значи общо шест.
— Да. Ако искаш да ги видиш, ще ти ги покажат.
— О, те могат и да бъдат видени?
— Труповете им, разбира се.
— Че тези духове имали ли са тела?
— Да, иначе не биха могли да се явят на никой смъртен! Обикновено нямат тела, но когато трябва да станат видими, им трябват такива и тъкмо в това тяло могат да бъдат хванати, като се запушат всички отвори, така че да не могат да излязат.
— Това е ново за мен. Непременно ще ида да видя труповете на тези шест призрака.
— Ще те заведа. Ако искаш, ще дойда с теб в планината и при развалините, но само през деня. Никой не може да ме накара да отида там през нощта.
— Вероятно никой няма да иска от теб подобна геройска постъпка. Но ще те попитам още нещо. Бил ли си някога в Радович? — Да, често, дори съм ходил и много по-далеч. — А знаеш ли къде е Сбиганци?
— Да, бил съм веднъж там за няколко часа. Това е малко селце, разположено между две реки.
— Знам тези малки рекички. Наричат се Брегалница и Слетовска. А познаваш ли някого там?
— Няколко души.
— А месаря Чурак?
— Не го познавам.
— Много жалко.
— Защо, ефенди?
— Исках да те питам нещо за него.
— Можем да попитаме за него в Остромджа. Може да намеря някого, който го познава.
— По-добре остави това на мен. Много предпазливо трябва да се разпитва. Никой не бива да разбере, че се интересувам от него. Горе в околностите на Сбиганци трябва да има някакво място, наречено «колибата в клисурата». Да си чувал нещо подобно?
— Мисля, че да, но не мога точно да си спомня.
— Тогава все едно, че нищо не съм те питал.
— Някаква тайна ли е свързана с това?
— Да.
— Я виж, значи и ти имаш тайни! Но си сдържан и нищо не казваш за тях. А когато аз разказвам моите, ми се присмивате. Например, като говорих за стария мюбарек.
— В този случай не става дума за тайна, а за истинско чудо.
— О, при него има и други чудеса. Той е толкова сух, че като върви, се чува как кокалите му тракат.
— Невъзможно!
— Казвам истината! Много хора са го чували!
— И ти ли?
— Да, със собствените си уши.
— Любопитен съм дали и аз ще чуя тракането на костите му.
— Ако внимаваш, със сигурност.
— Как се облича този човек?
— Облеклото му се състои само от три неща. За пояс използва един стар шал, навит около голото му тяло, стар широк кафтан, който обаче има много, страшно много джобове, и една стара кърпа на главата.
— Не носи ли обувки или поне сандали?
— Никога, дори и през зимата.
— Значи не е привърженик на какъвто и да е лукс… Какво е това? Тук има някой.
Бяхме се озовали в местност с редки храсти. Жребецът ми започна да пръхти, давайки знак, че наблизо има чужд човек.
Спрях и се огледах. Не виждах никого. Другите също спряха конете си.
— Да продължим нататък! — каза турчинът. — Какво от това, че тук се крие някой?
— Може би не ни интересува, но може и да ни засяга. Свикнал съм да се осведомявам кой е зад гърба ми.
— Да не би да смяташ да го търсиш?
— Не. Конят ми ще ми го каже.
— Аллах! Ще го питаш ли?
— На всяка цена.
— И той ще ти отговори?
— Ясно и разбрано.
— Като магарицата на Валаам ли! Какво чудо! А в моите чудеса не искате да вярвате!
— Тук не става дума за чудо, защото жребецът не ми отговаря на човешки език, а на неговия, както веднага ще се убедиш. Внимавай!
Разбира се, този разговор бе проведен много тихо. Заведох коня си няколко крачки напред и той се подчини, без никаква съпротива. Наляво също тръгна доброволно, но като го поведох надясно, отново започна да пръхти, замърда с уши и размаха опашката си в кръг.
— Виждаш ли? — казах аз на гостилничаря. — Там вдясно има някой. Жребецът ми го каза. Ще отида да видя.
Убеден, че непременно ще видя някой негодник, вкарах коня в храстите. След няколко крачки видях човека, когото конят ми бе надушил. Беше облечен и въоръжен като гавазин, удобно се бе излегнал в меката трева и пушеше чибук. По самодоволната му физиономия се виждаше, че живее в разбирателство с Бога, света, както и със самия себе си. Изглежда, дори появата на петима конници ни най-малко не го притесняваше. Явно бяхме нарушили блаженството му.