Чест
- Автор: Shafak Elif
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Чест». Краткое содержание книги:
Той й удари шамар. Тя му го върна. Той я блъсна. Тя го блъсна със същата сила. Той нададе странен смях и я целуна, захапвайки я за долната устна, възбуден от гнева и обидата й, от избилата кръв. Устата му беше пресъхнала, с вкус на уиски и на пурите от предната вечер.
— Няма защо да си любопитна — заяви австралиецът — Жена, деца, дом. Всичко е такова клише. Мъжът, когото докосваш обаче, е истината. Не се ли страхуваш от него?
— Защо да се страхувам? — попита нервно Роксана, подразнена, че той говори за себе си в трето лице.
— Защото вадиш на повърхността най-лошото в мен — отвърна мъжът.
Всеки друг ден на Роксана щеше да й е приятно да го чуе. Днес обаче прозвуча студено, заплашително. Мъжът прокара пръст по зърната на гърдите й, отърка се в нея, задърпа я за косата — в началото бавно, сетне все по-грубо, и не спря, когато Роксана се дръпна и се опита да го изтика, и му каза да спре, видя му се забавно, възбуждащо, притисна я надолу към килима, свали халата й и проникна в нея възможно най-дълбоко.
Любеха се страстно и гневно, дишаха тежко, усещаха по вратовете си топлия дъх на другия, стенеха и се разтваряха един в друг, без да се притесняват, че могат да ги чуят от другите стаи. Щом всичко приключи, мъжът се претърколи настрани — вече беше различен човек, възпитан и сдържан, дивият миг отпреди малко бе много далеч.
— Сутринта имам среща, а после обяд — каза той. — Не искам да те виждам тук, когато се върна.
— Моля? — ахна с безизразно лице Роксана.
— Не искам да издържам жена, която ме мами зад гърба. Допусна голяма грешка, скъпа. Искам да се махнеш още днес!
— Но… — Роксана замълча, беше проумяла, че това е краят — Кучи син! — изпищя тя, грабна от масата кутията с шоколадовите бонбони и я метна по стената. Кутията отскочи с тъп звук и остави на пода кафяво петно. — Решаваш да ме изриташ, но първо ме чукаш.
— Само не изпадай в истерия — предупреди я мъжът.
Роксана се разплака.
— Нямам къде да отида — каза тя. — Не познавам никого в града. Как да се върна в Лондон?
Докато вървеше към леглото, за да си доспи, мъжът подметна през рамо:
— О, сигурен съм, че ще намериш начин, скъпа.
Преди да се зазори, Роксана си взе душ и докато хлипаше под течащата вода, се опита да дойде на себе си. Как ли беше фамилията на германския бизнесмен, който й бе направил комплимент предната вечер? Къде беше споменал, че е отседнал? Ако се обади във фирмата, в която работи, дали щяха да й помогнат да го намери? О, разбира се, че няма. Какво щеше да прави сега? Плисната от вълните на паниката и самосъжалението, Роксана започна да се ругае. След десет минути жената, която излезе от банята, изглеждаше съвсем различно от онази, която се бе появила оттам само преди два часа. Същата аквамаринена хавлия, същият лосион за тяло и въпреки това целият й свят се беше сринал.
По времето, когато бе малко момиченце в България и всички я познаваха като Елена, тя обичаше да лови снежинки в парче черно кадифе. Всеки път тичаше към къщи — да покаже на майка си своите съкровища, но разгънеше ли парчето плат, снежинките бяха изчезнали, бе останала само тъжна мокра следа. Когато порасна, а онова, което я привличаше, продължи да й се изплъзва, тя реши, че тази мимолетност е заложена във всичко красиво. Видеха ли красива жена, хората не си представяха как косата й ще изгуби блясъка си, а кожата й ще се сбръчка и ще увисне, макар и да знаеха прекрасно, че това неминуемо ще се случи, това и други далеч по-лоши неща. Вместо това взимаха този специален момент и го разтягаха до вечност в своето съзнание. Хората отказваха да видят красотата такава, каквато бе всъщност: крехка снежинка, паднала върху черното кадифе на времето.
Чувстваше, че се задушава в стаята, затова излезе отново балкона. На изток се зазоряваше и небето беше обагрено в оранжево, розово и червено. Тя се отпусна на шезлонга и надзърна през телескопа. Плешивият мъж вече не седеше на бюрото, компютърът му беше изключен, а камериерката с хавлиените кърпи не се виждаше никъде. Неволно, Роксана насочи телескопа в другата посока и надзърна в съседния строеж.
Изглеждаше грозен: мамутско съоръжение от желязо, стомана и бетон. Роксана не обичаше строежите. Кой знае защо, те й напомняха за старостта и смъртта. Тя ги възприемаше не като основа на лъскавите сгради, в които щяха да се превърнат, а като край, сух и ужасен, като скелет от кости. Затова побърза да премести телескопа встрани и сигурно щеше да го остави така, ако не беше зърнала сянка, застинала и неподвижна, сякаш изрязана от картон. Роксана намести обектива на фокус и забеляза, че на горния етаж седи мъж, държеше главата си в ръце, а краката му висяха безжизнено в нищото.