Чест
- Автор: Shafak Elif
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Чест». Краткое содержание книги:
— Ето, видя ли, не те оставям — каза Айше. — Щастлив ли си сега?
Момчето каза, че е, но зъбите му тракаха и устните му бяха посинели, въпреки че не беше чак толкова студено. В ръката му имаше носна кърпа и то я усукваше и усукваше, на възел, който не можеше да развърже.
— Хайде да се прибираме вкъщи — чу се да моли със свистящ дъх. — Искам да си ходим.
— Какво има вкъщи? — тросна се майка му. Гласът й, плътен като спарен въздух, беше като на непозната. После, явно засрамена от реакцията си, тя долепи пръст до устните си и добави едва чуто: — Тихо.
Сякаш заради тази дума всичко притихна. Цикадите по дърветата, щурците из нивите, камионите по пътищата в далечината и дори Истанбул с несекващото му бучене и бръмчене. Светът спря. Всичко и всички се подчиниха на желанието й. Това беше игра, която играеха. Адем се чувстваше особен, пораснал. Майка му споделяше тайна не с братята му, а с него.
— Мамо…
— Хмм?
— Къде отиваме?
— Нали вече го обсъдихме, миличък?
— Забравих.
— Отиваме на прекрасно място, където има много захаросани ябълки.
— Но ако ям много захар, ще ми се развалят зъбите.
— Няма страшно. Можеш да ядеш колкото искаш.
Адем се опита да покаже нещо като радост, но очите му си останаха объркани, смутени. Тази промяна в тона й не му харесваше. Майките трябваше да се притесняват и да се карат, защото от сладкото зъбите и стомахът се развалят. Напоследък му се струваше, че никой не си изпълнява задълженията както трябва.
Айше въздъхна, доловила притесненията на сина си така, както улулицата долавя и най-малкото движение в мрака. Тя каза със сведени очи.
— Там, където отиваме, не боледува никой. Зъбите ти ще са здрави и мен вече няма да ме боли глава. Страхотно, нали?
Защо плачеш тогава понечи да попита той, но не намери сили. Крехката, гъделичкаща топлина на прегръдката й беше едновременно нежна и болезнена. Момчето също прегърна майка си и усети горещината на слънцето по тялото й. В дъха й — под обичайната топла миризма — се долавяше кисел мирис на нещо, което загнива. Детето пипна синината върху дясната й буза, точно под окото — когато бяха излезли от тях, тя почти не се забелязваше. Но сега гримът беше паднал и отокът, по тъмен в средата, стряскаше със зеленикавосинята си грозота. Адем усети страх, какъвто не беше изпитвал никога дотогава. Майка му го сграбчи за ръката, върховете на пръстите й бяха студени. Приближи се към ръба, като го теглеше след себе си. Устните й се движеха непрестанно и той знаеше, че тя се моли. Точно преди да се устреми напред и да повлече след себе си и него, той изпадна в паника и инстинктивно се дръпна встрани. Ръката му се изплъзна от нейната така, както кинжал излиза от кания. Това внезапно движение обърка всичко, за миг тя изгуби равновесие, може би дори изгуби и решителността си. Айше падна, ала вместо да се устреми право надолу, към водата, се затъркаля встрани, по нанадолнището. Спря се няколко метра с лице, раздрано от копривата и камъните и разцепена устна.
— Добре ли си, мамо? — кресна отгоре Адем.
Тя беше добре и в същото време изобщо не беше. Прибраха се и никога не казаха и дума на никого.
След две години Айше не издържа и ги изостави. Една сутрин изчезна: палтото й вече не висеше на закачалката, нямаше го и един издран куфар, който държаха под леглото. Адем не искаше да повярва, че е тръгнала, без да го вземе, и за да се увери, че не е така, отваряше по няколко пъти на ден чекмеджето, за да види дали са там ръчното сребърно огледалце и четката за коса. Щом бяха там, значи и майка му щеше да се върне. Когато хората клюкареха — в и извън къщата, — той слушаше грозните им подмятания, но така и не спомена пред никого, най-вече пред Баба (Пияния), че тя се е опитала да се самоубие заедно с него. Не разкри и че е видял на гарата онзи мъж. Мъжът, с когото, вече бе разбрал, майка му беше избягала.
Предната вечер в сумрачния апартамент в края на пустинята Адем отново бе играл комар и бе загубил — сума, каквато не можеше да върне никога, колкото и допълнителни смени да вземеше. Избърса очи и подсмръкна, изненадан от сълзите в ръката си. Не знаеше, че плаче. Но това, което изпитваше, не беше точно скръб. Плисна го огромно безразличие и той прие нещата, които не можеше да промени — включително себе си. Свали часовника и го сложи отстрани, като внимаваше да не го счупи. Ако беше истински ролекс, сигурно щеше да му се иска да го остави на някой от синовете си, вероятно на Юнус. Но не искаше да им завещава фалшив дар. Само се надяваше да го намери нощният пазач.