Чест

На масата имаше поднос с различни видове чай и кафе и кутия скъпи шоколадови бонбони. Роксана лапна един трюфел и се зае да си прави кафе. Тъмно и силно, Адем я беше научил да пие турско кафе, което с времето бе започнало да й харесва, за миг и домъчня за кафето, а може би и за самия Адем. Стори й се странно, че точно сега се сеща за него. Обикновено, ако някои мъж напуснеше живота й, напускаше и мислите й.

Запита се какво ли е направил, след като е прочел прощалното й писмо. Чувстваше се ужасно, че го е написала, още я мъчеха угризения на съвестта. Но мъж като него не можеше да й даде нищо: нито подаръци, нито престиж, нито закрила, дори английският му не беше достатъчно добър, че да се възползва от него, тя на свой ред също нямаше какво да му даде. Звучеше грубо, дори коравосърдечно, но как иначе щеше да оцелее тя?

С чаша кафе в ръката и с втори трюфел, топящ се върху езика й, Роксана обикаляше бавно и оглеждаше доволна стаята, скъпи мебели, вдъхващи спокойствие земни тонове, мраморна камина, екзотични цветя в стилни вази. Имаше чувството, че живее между страниците на лъскаво списание, и само при тази мисъл настроението й се оправи. Излезе на балкона и усети как свежият ветрец я гали по лицето, докато градът проблясва в далечината. Бяха на двайсет и петия етаж. На някои сигурно щеше да им се завие свят от такава височина, но Роксана не беше сред тях. Тя се беше изкачила на височини, за каквито баща й само можеше да мечтае. Татко я беше подценил. Светът я беше подценил. Страните й пламнаха само при мисълта колко далеч е стигнала: бе тръгнала от малък град в България, беше минала през лъскавите клубове на Лондон и се бе добрала до каймака на обществото в Абу Даби. Сега ядеше стриди, пиеше шампанско, обличаше се в дизайнерски тоалети и потракваше с високи токове, докато танцуваше из скъпи мезонети. Беше свикнала сервитьорите да й се кланят с приглушеното „уважаема госпожо“. Знаеха, разбира се, но се преструваха, че тънят в неведение, точно както Роксана се преструваше, че не долавя тънкия намек в гласовете им. Животът, който живееше бе така привилегирован, а чувството й на отчуждение толкова остро, че всеки път, когато си легнеше, се страхуваше, че на сутринта ще се събуди в друга действителност, сякаш излязла от чужд сън. Може би затова вече не искаше да заспива.

Бяха минали четири години, откакто Роксана беше пристигнала в Абу Даби. В града бе пълно с други момичета, с по-млади съперници, придружаващи бизнесмени в командировки, които обаче съвсем не бяха само командировки. Още в мига, в който Роксана бе слязла от самолета, градът беше оставил върху нея силния си отпечатък. Беше спечелил сърцето й, но не само с все по-големия си блясък. Привличаше я идеята да сътвориш изобилен живот от нищото. Повече от самия Абу Даби й допадаше представата за този град: решимостта да се стремиш към бляскаво бъдеще дори когато нямаш зад ръба си съответното минало, на което да се опреш.