Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Бяха заобиколили последната извивка на хълма; тъжното скърцане на вратата се чуваше точно под тях. Право напред и надолу по склона се виждаха скупчените сламени покриви на манастира. Наистина имаше дим — една тънка струйка, която се издигаше, завихряше се и се разсейваше от вятъра надолу по хълма. Димът обаче не излизаше от комин.
— Бинабик! — извика Саймън с изненада, която прерастваше в тревога.
— Изгорен — въздъхна Бинабик. — Или горящ. Дъще на планините… — Портата хлопна и веднага пак се отвори с пукот. — В дома на свети Хоудрунд е идвал ужасен гост.
На Саймън, който никога не беше виждал манастира, димящите останки му се сториха живо превъплъщение на разказа на Бинабик за Гробището. Както през онези ужасни часове под замъка, той усети как ревнивите нокти на миналото си пробиват път, за да завлекат настоящето в някакво мрачно място на мъка и страх.
Параклисът, главната сграда и повечето пристройки бяха превърнати в димящи пепелища. Овъглените греди на покрива лежаха оголени под безразличното пролетно небе, като опушени гирлянди от пиршеството на някой алчен бог. Разпръснати, подобно на зарове, хвърлени от същия този бог, наоколо лежаха телата на двайсетина мъже, раздърпани и безжизнени като плашилото на върха на хълма.
— Камъни на Чуку… — ахна Бинабик, като продължаваше да се оглежда, и се потупа по гърдите с пръст. Свали торбата от рамото си и забърза надолу.
— Чакай! — викна Саймън. — Чакай! — И се прокрадна след него.
— Спри! Какво правиш? Ще те убият!
— Това тук е станало преди много часове! — извика Бинабик, без да се обръща. Саймън го видя да спира рязко и да се навежда над първото тяло. След миг вече подтичваше.
Дишаше тежко и сърцето му тупкаше уплашено, въпреки че по думите на дребния трол опасността бе отминала. Докато минаваше покрай тялото, го погледна. Мъж в черни одежди, приличаше на монах — лицето му не се виждаше, притиснато към тревата. От тила му стърчеше стрела. По засъхналата кръв се разхождаха лакоми мухи.
След няколко стъпки Саймън се спъна и падна, но успя да се подпре с ръце на чакълестата пътека. Когато видя в какво се е препънал и как мухите отново кацат върху изскочилите от орбитите очи, му се доповръща.
Бинабик го намери под сянката на един кестен. Главата на младежа се люлееше безсилно. Бинабик като нежна майка избърса жлъчката от брадичката му със стиска трева. Навсякъде се носеше зловонието на мърша.
— Това е лошо. Лошо. — Бинабик нежно докосна рамото на Саймън, сякаш за да убеди самия себе си, че младежът наистина е жив, после приклекна и присви очи срещу последните червени отблясъци на слънчевата светлина. — Повечето са монаси, но има и други.
— Други? — изхриптя Саймън.
— Пътници… Вероятно са се отбили за една нощ. Някои имат бради и ми приличат на римъри. Това е истинска загадка.
— Къде е Куантака? — тихо попита Саймън и се изненада от загрижеността си за вълчицата — от всички тях нея може би най-малко нея я грозеше опасност.
— Тича. Души. Много е възбудена. — Саймън забеляза, че Бинабик е разглобил тояжката си и е мушнал в колана си частта с ножа. — Чудя се — каза тролът, докато гледаше издигащия се дим, — кой го е направил? Разбойници? Някаква битка на верска основа? Чувал съм, че това не е нещо необичайно за ейдонитите, нали? Най-любопитното е, че…
— Бинабик… — Саймън се изкашля и плю. Вкусът в устата му беше като от галошите на свинар. — Страх ме е. — Някъде в далечината Куантака зави изненадващо високо.
— Страх те е. — Усмивката на Бинабик беше крива. — И трябва да те е страх. — Въпреки че лицето на трола изглеждаше ясно и спокойно, в очите му се четеше някаква стаена боязливост. Това изплаши Саймън повече от всичко друго. Имаше и нещо по-лошо: примирение, сякаш ужасната случка беше напълно неочаквана за трола.
— Мисля… — започна Бинабик, но изведнъж воят на Куантака премина в силно ръмжене и той подскочи. — Намерила е нещо — каза той и дръпна стреснатия младеж. — Или нещо е намерило нея… — Бинабик хукна към звука и Саймън се запрепъва зад него: през главата му като прилепи прелитаха ужасяващи мисли. Докато тичаше, тролът мушна пръст в тръбичката си за стрели и постави нещо в нея. Саймън с ужас разбра, че тази стрела е с черен връх.
Тичаха през двора на манастира, покрай пепелищата, през овощната градина. Над тях падаше дъжд от ябълкови цветове. Вятърът ги улавяше и ги отнасяше към гората.