Капан за мишки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Дорошин #3
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0576-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Капан за мишки». Краткое содержание книги:
Според капитана от милицията Игор Дорошин, за извършените престъпления има възмездие. За да помогне на приятеля си, чиито баща на времето е бил затворен в психиатрия за убийствата на шест деца, Игор се захваща с разследване на делото. Въпреки изтеклите години, той успява крачка по крачка да докаже, че е бил несправедливо обвинен. И започват нови убийства, изнудвания, измами… Участниците в извършените някога престъпления все още са живи — и бизнесменът Аргунов, и висшият чиновник Ситников, и бившият милиционер Забелин, и писателката Истомина… Пружината на капана, наречен живот се навива, за да се разпусне неумолимо и раздаде всекиму справедливост…
— Шура, по Ситников е стреляла снаха му — казах колебливо. — Мислиш ли, че и тя по някакъв начин е замесена в тази комбинация?
— Че защо не?
— Не знам… На мен ми се струва, че ако първите две убийства са свързани с „Баунет“, Ситников няма нищо общо. А ако има, работата не е в „Баунет“. Снахата не се вписва в тази картинка.
— Ще я впишем — оптимистично обеща Вилков. — И после, още не е факт, че наистина тя е стреляла. Може да се е самообвинила. Нали аз още нищо не съм видял. Добре че спомена за старото приятелство, сега ще зачовъркам тази работа.
Което означаваше, че Шурик смята незабавно да предприеме нужните стъпки, за да получи и делото за покушението над Ситников.
— В неделя?
Аз не бях чак такъв оптимист.
— Много важно — лаконично отвърна следователят.
— Шурка, аз трябва да си поговоря със Ситников. Ако получиш това дело, ще ми помогнеш ли?
— За какво да си поговориш? — В гласа му отново се появи напрежение. Е, разбира се — на кой следовател би харесало някой участъков, който няма отношение към разследването, изведнъж да пожелае да разговаря с потърпевшия.
— Ами за онова старо дело за маниака — обясних му аз, без да се обиждам.
— Само в мое присъствие.
— Естествено. А ако не го получиш…
— Такова нещо не може да се случи — отсече той.
Третата отличителна черта на нашия приятел Вилков, наред с неясния му говор и умението му да бъде благодарен, е неговата феноменална самоувереност. Той просто не знае що за интелигентска глупост е съмнението в собствените сили и възможности.
Следващият, на когото се обадих по телефона, беше Мусатов. Мислех да го помоля да ме запознае с бащата на Юля, тъй като той има възможност да получи информация за събития от седемдесетте години. Малодушно звъннах на мобилния, защото бях сигурен, че на него ще се обади Андрей. Не исках да звъня у тях и да рискувам отново да вдигне Юля. Да чуя гласа й и да се разстроя…
В ухото ми дълго звуча сигналът свободно и разпаленото ми въображение вече започваше да ми рисува сцена на страстна любов, по време на която някак не ти се иска да се откъсваш, за да говориш с някого си. Изведнъж обаче чух глас. Мъжки и непознат. Моментално изстинах. В светлината на неотдавнашните събития това ми се стори лошо предзнаменование: когато на мобилния отговаря не собственикът на телефона, а някакъв друг човек, това не предвещава нищо добро.
Но се размина. Оказа се, че е вдигнал самият Виктор Албертович Пинчук, с когото именно имах за цел да се запозная.
— Сега се намираме на нашата вила — словоохотливо обясни той. — Андрей и Юля отидоха да вземат месо за шишчета и виждам, че той си е забравил телефона на масата. Поех отговорността да вдигна. Да предам нещо на Андрей?
Почудих се малко, но реших да бъда нагъл. В края на краищата звънях по работа, и то не моя лична, а засягаща въпросния Андрей, който тръгнал с дъщерята на Пинчук за месо за шишчета, да го вземат дяволите дано. Ох, ревност, лошо чувство си ти, неприятно, пречиш ми да живея.
— Всъщност се обадих, за да помоля Андрей да ме запознае с вас. Андрей някак успяваше да мине без вашата помощ, но се страхувам, че това не е по моите сили.
Виктор Албертович живо се включи в обсъждането на въпроса и с готовност се отзова на молбата ми.
— Ще се радвам да направя нещо за Андрей. Знаете ли, аз много се огорчих, когато той се отказа от моите услуги… Вие в течение ли сте?
— Да, да, той ми каза.
— Какво пък — въздъхна Пинчук, — мога да го разбера. На негово място вероятно и аз бих направил същото. Сега ще взема химикалка и вие ще ми продиктувате всичко.
Той си записа всички имена, както и моите телефони, и обеща да се обади веднага щом научи нещо. Остана да обсъдим най-пикантния въпрос: за заплащането на неговите услуги. Аз не съм филантроп, ако не става дума за моите старци, но същевременно разбирах, че Мусатов има финансови затруднения — беше отказал да плати дори елементарна разработка на Ситников, а мен вече ми пареше от всички страни. Правилно постъпих, като не станах детектив и се подвизавам в ролята на обикновен участъков милиционер — аз не бива да се занимавам с разследвания, както се оказа, прекалено хазартен тип съм. Дори не бях подозирал, че съм такъв. Бях готов да плащам от собствения си джоб, за да удовлетворя също собственото си любопитство. В края на краищата онова, което ме интересува сега, може да няма ни най-малко отношение към историята на обвиняването и осъждането на Олег Личко, но на мен пак ми се иска да го науча.