Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Същата нощ Френтис гледаше как жената спи и се молеше на Покойните с всяка частица от волята си сърбежът в хълбока да се върне. Когато Покойните не му отговориха, Френтис ги помоли за прошка и зареди молитви към всички алпирански богове, за които успя да се сети — Безименната виждаща, на която бе служил старецът, морския бог Олбис, Мартуал, бога на смелостта, чийто образ приятелят на Вейлин беше сътворил в Линеш. Отново не получи отговор, затова заряза всяка надежда да бъде приет някога в Отвъдното и се обърна към Световния отец на кумбраелците. „Ако те има, освободи ме, върни болката. Ще се откажа от Вярата, ще напусна ордена и ще ти служа до края на дните си. САМО МЕ ОСВОБОДИ!“
Ала явно и Световният отец беше точно толкова глух, колкото боговете и Покойните.
През следващите две сутрини се качваха на покрива на склада, докато приливът вълнуваше водите в пристанището. Кораби потегляха към открито море, други пристигаха да хвърлят котва, а жената оглеждаше неуморно хоризонта.
— Предложението ми още е в сила — каза ѝ Френтис на втория ден. Не успя да прикрие отчаянието в гласа си, съзнаваше, че се е превърнал в просяк. — Моля те.
Тя продължи да се взира в морето и не каза нищо.
Платното се появи малко след десетата камбана: корабът излезе от мъглите и Френтис различи детайлите търговски съд среден размер с воларианското знаме на главната мачта. Не беше нито нов, нито лъскав, платната и дървенията бяха потъмнели от дългогодишен стаж сред морските стихии, газеше дълбоко, явно носеше тежък товар.
— Моля те… — започна Френтис, но млъкна без време, когато тя го жегна през връзката.
— Без повече приказки, любими. — Обърна гръб на морето и тръгна към подпряната на стената на склада стълба. — Време е.
Облякоха се като пристанищни хамали — лицата им се криеха в сянката на широкополи шапки, отидоха на пристанището и зачакаха корабът да пристане.
Търговският съд с воларианското знаме спусна мостчето си и двамата се качиха на борда без излишни приказки, после тръгнаха право към трюма му, без да привлекат вниманието на моряците. В трюма ги чакаше едър мъж на средна възраст, черната му куртка подсказваше, че е собственик и капитан на този кораб. Поклони се дълбоко на жената.
— За мен е голяма чест, гражданко.
Жената погледна покрай него към съдържанието на трюма — редици насядали мъже, притихнали в очакване. Около триста на брой, всичките куритаи.
— Флотата? — попита тя.
— Чака отвъд хоризонта — каза капитанът. — Ще нападнат след мръкване. Всички кораби, които срещнахме в морето, бяха или превзети, или опожарени с все екипажите им. Тези почитащи призраци нещастници нямат представа, че сме тук.
Жената започна да се съблича.
— Ще ни трябват дрехи, каквито носят най-долните членове на екипажа.
Размениха дрипите си за тънки памучни панталони и ризи, които не бяха кой знае какво подобрение спрямо просешките им парцали.
— Разчитам да изиграеш добре ролята си. Развихри се — каза жената на капитана.
— Разкарай се от кораба ми, кучко смотана! — ревеше им той, гонеше ги по палубата и размахваше ядно камшика си. — Разкарайте се и ти, и кралското ти псе!
Жената се свиваше под ръката на Френтис, уж много уплашена. Хукнаха към подвижното мостче и слязоха на кея.
— Имате късмет, че не нахраних акулите с вас! — извика след тях капитанът. — Щото това се полага на пътниците без билет.
Двамата стояха прегърнати на кея, около тях се събираше малка тълпа зяпачи, заинтригувани от тирадата на капитана. Френтис се оглеждаше с ококорени очи.
— Ама това е Варинсхолд! — ахна той.
Жената го прегърна през врата, сълзи на радост блестяха в очите ѝ.
— Наистина сме тук, Френтис! Най-накрая.
Висок мъж с обточено със самур наметало се отдели от тълпата, смръщил замислено вежди.
— Ти да не си… — Очите му се разшириха невярващо, мъжът пристъпи към тях и се поклони дълбоко. — Брат Френтис! — Изправи се и се обърна към насъбралите се хора. — Брат Френтис се върна в Кралството! — Махна на един човек, явно негов слуга, ако се съдеше по това колко бързо дотича. — Бягай в двореца. Уведоми гвардията, че водя брат Френтис да се види с краля.
Мъжът кимна почтително.
— Тръгвам веднага, лорд Ал Телнар.
Телнар ги поведе през хората, които се бяха разшумели развълнувано, лицата им излъчваха радост, а тук-там дори страхопочитание. „Те ме мислят за герой“ — даде си сметка Френтис и продължи да се усмихва, докато хората викаха името му, глухи за нямата му молба: „Убийте ме!“