Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

Вероятно нямаше да се притеснявам толкова, ако бях усетила повече сърдечност от страна на чичото. За жалост, не усетих. Новият ѝ настойник е директор на училището Нордстром в Оксфордшър и за него може би донякъде е въпрос на професионална (мъжка?) чест да издигне преграда помежду ни, защото той явно бе твърдо решен да не забелязва присъствието ми. Отдели време само да огледа Вивиан, преди да ѝ нареди да тръгват, защото нямали време за губене.

Не, не ми изглеждаше като човек, който ще отвори дома си с топлотата и разбирането, от които се нуждае едно момиченце, чийто живот напоследък е бил изпълнен с огромно страдание.

Писах на австралийската леля, за да изразя опасенията си, но не храня големи надежди тя да се притече на помощ на момиченцето и да настоява за незабавното му връщане. А междувременно обещах на Вивиан да ѝ пиша редовно в Оксфордшър и възнамерявам да удържа на думата си. Ако новият ми пост не ме отведе в другия край на страната, с радост бих взела момичето под крилото си и бих я предпазвала от неприятности. Въпреки здравия си разум и в разрез с най-солидните теории в избраната от мен професия много се привързах към нея. Горещо се надявам, че времето и обстоятелствата — може би намирането на близък приятел наблизо? — ще се съюзят и ще помогнат да зарасне дълбоката рана от скорошните страдания на детето. Възможно е да преувеличавам заради силните емоции и прекалено да се тревожа за бъдещето, да ставам жертва на най-злополучните си фантазии, но се боя, че не е така. Има опасност Вивиан да потъне дълбоко в сигурността на измисления свят, който си е създала, да остане чужда на действителността на човешките същества и така, докато расте, да се превърне в лесна жертва на онези, които биха опитали да се възползват от нея. Човек се пита (вероятно малко подозрително?) какъв е мотивът на чичото да ѝ стане опекун. Дълг? Може би. Обич към децата? Боя се, че не. С нейната красота, която несъмнено ще разцъфти, и с огромното богатство, което, както научих, ще наследи при пълнолетие, се тревожа, че ще притежава неща, които други може да се опитат да ѝ отнемат.

Лоръл се облегна назад и впери невиждащ поглед в средновековната стена пред прозореца. Загриза нокътя на палеца си, докато думите се въртяха отново и отново в главата ѝ. Тревожа се, че ще притежава неща, които други може да се опитат да ѝ отнемат. Вивиан Дженкинс е имала наследство. Това променяше всичко. Тя беше богата жена с характер, който я превръщаше в идеалната жертва на хора, възнамеряващи да се възползват от нея — или поне от това се притесняваше довереницата ѝ. Лоръл свали очилата си, затвори очи и потри болезнените следи от тях от двете страни на носа си. Пари. Един и най-древните човешки мотиви, нали? Въздъхна. Беше толкова подло, толкова предсказуемо, но би трябвало да е това. Майка ѝ изобщо не приличаше на човек, който иска да притежава повече от това, което има, камо ли да крои как да го отнеме от някой друг, но това беше сега. Десетилетия деляха Дороти Никълсън, каквато я познаваше Лоръл, от гладното младо момиче, което е била някога — осемнайсетгодишната Доли, изгубила семейството си по време на бомбардировка в Ковънтри и принудена да се грижи самичка за себе си във военновременен Лондон.