Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

— Мисля си за крайбрежието — казваше тя понякога вечер, когато тайно го вмъкваше през килера на госпожа Уайт и двамата лежаха заедно на тясното ѝ, хлътнало в средата легълце. — Само си представи, Джими. Ще остареем заедно сред децата и внуците си, които ни идват на гости с бързите си автомобили, а за нас може да си купим една от онези пейки люлки, какво ще кажеш, прекрасно момче?

Джими казваше да, прекрасно. После отново я целуваше по голата шия, разсмиваше я и благодареше на бог за тази нова близост помежду им и за топлотата, която споделяха. Да, той искаше онова, което тя му описваше, искаше го толкова силно, че чак го болеше. Ако на нея ѝ беше приятно, че с Вивиан репетират заедно и се сближават, той с радост щеше да изпълни тази нейна мечта Прекрасно съзнаваше обаче, че действителността е съвсем различна. През следващите няколко седмици, когато се явяваше на всяка насрочена репетиция, за която смогнеше, Джими се смайваше от враждебността на Вивиан. Не можеше да повярва че е същата жена, с която се бе запознал в столовата онази вечер, когато тя бе видяла неговата снимка на Нела и му беше разказала за работата си в болницата, а сега се държеше така, сякаш за нея е унизително да си размени с него повече от няколко думи Джими изобщо не се съмняваше, че стига да може, тя би го пренебрегнала напълно. Беше очаквал известна студенина — Дол го беше предупредила колко жестока може да бъде Вивиан Дженкинс, когато се настрои против някого, — обаче го учуди колко лична беше ненавистта ѝ. Двамата почти не се познаваха, освен това тя нямаше откъде да заподозре за връзката му с Доли.

Един ден се смееха на нещо забавно, което някое от децата беше направило, и Джими погледна през рамото си, както правят възрастните помежду си просто за да споделят мига. Вивиан усети погледа му и го улови, но щом го видя да се усмихва, нейното радостно изражение помръкна. Враждебността на Вивиан постави Джими натясно. В някои отношения го устройваше да бъде ненавиждан — мисълта за изнудването не му се нравеше, но той приемаше плана по-леко и го оправдаваше до известна степен, когато Вивиан се държеше с него като с нищожество. Само че без да спечели доверието, ако не и обичта ѝ, планът им нямаше да проработи.

Затова Джими продължи да се старае. Прогони от мислите си враждебността на Вивиан, нелоялността ѝ към Дол, начина, по който беше отхвърлила бляскавото му момиче и я беше унижила и се застави да мисли най-вече за поведението ѝ към сираците в болницата. За начина, по който тя създаваше цял един свят, в който децата да потънат, след като прекрачат прага, да оставят истинските си проблеми долу, в спалните и в отделенията на болницата. Как само всички я гледаха запленени след края на репетицията, докато им съчиняваше истории за тунели през центъра на земята, за тъмни вълшебни потоци без дъно и за светлинки под водата, които караха децата да се скупчват по-наблизо…

Репетициите продължиха и накрая Джими започна да усеща, че антипатията на Вивиан Дженкинс отслабва, че тя вече не го мрази толкова, колкото в началото. Продължаваше да не разговаря с него и да регистрира присъствието му само с бегло кимане, но понякога Джими я улавяше да го гледа, когато си мисли, че той не забелязва, и му се стори, че изражението ѝ не е гневно, а по-скоро замислено и дори заинтригувано. Сигурно затова той сбърка. Беше започнал да долавя растяща… е, не точно топлота, но все по-силно размразяване на отношенията им, и един ден към края на април, когато хлапетата изтичаха да обядват и двамата с Вивиан останаха да прибират кораба, той я попита дали има свои деца.