Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

— Знам и да, тук са — каза той. — Донесох ви ги.

Той ѝ посочи купчина книги на пода до масата и на Лоръл ѝ щеше да го разцелува. Въздържа се обаче и вместо това седна и измери с поглед първия подвързан с кожа том. Носеше дата 1929 година, когато, спомни си Лоръл, Кейти Елис е придружавала Вивиан Лонгмайър по време на дългото пътуване по море от Австралия до Англия. На първата страница имаше черно-бяла снимка, закрепена с помощта на златисти ъгълчета за документи и вече покрита с петна от старост. Беше портрет на млада жена с дълга пола и строга блуза, косата ѝ — трудно беше да определи човек, но Лоръл имаше чувството, че е рижа — беше сресана на път от едната страна и после накъдрена ситно. Цялата ѝ външност беше скромна и педантично консервативна, обаче очите ѝ грееха решително. Беше вирнала брадичка срещу фотоапарата и не се усмихваше, просто изглеждаше доволна от себе си. Лоръл заключи, че харесва госпожица Кейти Елис, още повече след като прочете кратката анотация в дъното на страницата: "Като проява на дребна и неблагоразумна суета авторката прилага тук тази снимка, направена в ателие "Хънтър и Лайън" в Брисбън. Тя се усмихна на леко помпозния тон на Кейти Елис, после притаи дъх, когато срещу погледа ѝ изскочи името "Вивиан". Насред едно повърхностно описание на кораба — каютите, другите пътници и (това най-подробно) храната, Лоръл прочете следното:

Моята спътница е осемгодишно момиченце, което се казва Вивиан Лонгмайър. Тя е необикновено дете, много озадачаващо. Има приятна външност — тъмна коса, разделена на път по средата и сплетена (от мен) на две плитки на гърба, много големи кафяви очи и плътни устни, тъмночерешови на цвят, които стиска решително и създава впечатление за сприхавост или за сила на характера — тепърва ще определя кое от двете. Тя е горда и волева, личи си по начина, по който вперва тъмните си очи право в моите (а леля ѝ ме заля с всякакви сведения за острия език на детето и за бързите ѝ юмруци), обаче досега не съм видяла никакви доказателства за физическата ѝ сила, нито пък съм я чула да изрича повече от пет думи — остри или някакви други. Със сигурност е непокорна, несъмнено няма добри обноски, но въпреки това по силата на необясними чудатости на човешката природа детето е симпатично. Притежава някаква привлекателност, дори когато просто си седи на палубата и съзерцава морето. Не става дума просто за физическа красота, макар че тъмните ѝ черти са много приятни, а по-скоро за дълбоко скрита страна от характери ѝ, която се проявява неволно, и на човек не му остава друго, освен да наблюдава.