Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

Теорията на момичето за бляна ѝ е едно — прекрасно разбирам инстинктивното оттегляне на човек в безопасен въображаем свят. Повече ме тревожи привидната радост на Вивиан от наказанието. Или — ако не е радост, защото не е точно това — нейното примирение, почти облекчение, когато ѝ отправяш укор. Онзи ден станах свидетел на кратък инцидент, при който несправедливо я обвиниха, че е взела шапката на една възрастна дама от горната палуба. Тя не беше извършила провинението, сигурна бях, защото забелязах как отвратителната капела отлетя с бриза и затанцува зад борда. Обаче пред очите ми, докато за миг замълчах изумено, Вивиан доброволно се подложи на наказание и понесе безмилостно гълчане, а когато я заплашиха с бой с каиш, момичето, изглежда, беше готово да се съгласи. Докато я хокаха, в погледа ѝ прочетох едва ли не облекчение. Възвърнах словото си, намесих се да прекратя несправедливостта и осведомих всички с възможно най-хладен тон за действителната съдба на шапката, преди да отведа Вивиан на безопасно мясmo. Обаче погледът на момичето ме измъчваше дълго след това. Защо, питах се, защо едно дете доброволно ще прима наказание, още повече за простъпка, която не е извършило?

Няколко страници по-нататък Лоръл намери следното:

Мисля, че отговорих на един от най-натрапливите си въпроси. Понякога чувам Вивиан да крещи насън — епизодите обикновено са кратки и приключват, когато момичето се завърти на другата страна, обаче онази нощ кошмарът достигна кулминацията си и аз скокнах от леглото си да я успокоявам. Тя заговори много бързо, вкопчила се в ръката ми — най-дългото словоизлияние, което съм чувала от нея досега, — и от думите ѝ заключих, че, кой знае защо, смята себе си виновна за гибелта на семейството си. Нелепа мисъл, ако се преценява със здравомислещ критерий, защото, доколкото знам, близките ѝ са загинали при автомобилна и докато тя е била на километри от мястото, обаче детството не е период на логика и здравомислие, така че, кой знае как (не мога да не заподозра, че лелята на детето някак е помогнала за това), мисълта се беше загнездила в главата ѝ.

Лоръл вдигна поглед от дневника на Кейти Елис. Бен шумно си събираше пешата и Лоръл погледна разтревожено часовника си. По дяволите! Беше един без десет, а я бяха предупредили, че библиотеката затваря за час по обяд. Лоръл се вкопчваше във всяко споменаване на Вивиан и имаше усещането, че напредва, обаче не разполагаше с време да прочете всичко. Прегледа набързо останалата част от морското пътуване, докато стигна до текст, написан с по-колеблив почерк от предишните — Лоръл установи, че фрагментът е написан, докато Кейти пътувала с влак до Йорк, където трябвало да бъде наета като гувернантка.