![Виелица на сенките [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/3/4/vielica-na-senkite-bg-download.jpg)
Виелица на сенките [bg]
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #3
- Язык: болгарский
- Год: @Фен превод
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Виелица на сенките [bg]». Краткое содержание книги:
— А може и да не ги заколят — малко замислено проточи Гло-гло. — Може би този път са решили да направят малко изключение и да пуснат тъмните в лабиринта.
— Виждаш ли какви нашивки носят? — попитах гоблина.
— Същите са като на останалите — Ходещи по потока. Като цяло са слаб клан.
— Не, не! Питах за елфите!
— А-а-а… Като че ли от дома на Черната вода. Те са зловещи, най-близо са до Златната гора от всички Тъмни домове, от тях орките плачат с кървави сълзи, но сега явно е дошъл редът на елфите да плачат.
— Елфите не плачат — възрази Мис.
— Всички плачат, Мис, всички.
— Е, ти знаеш по-добре — не започна да спори с гоблина воинът. — Виж, нашите приятелчета пак идват.
Към нас наистина крачеха неразделната двойка — Олаг и Фагред.
— Пригответе се, маймуни, след пет минути тръгваме. Надявам се, че в тъпите ви глави не се въртят мисли за бягство? А ако да, кажете ни още сега. По-добре веднага да си изгубите главите, отколкото да се люлеете на дървото, потрошени като риби.
Естествено, никой от нас нямаше намерение да бяга, а ако имаше, изобщо нямаше намерение да им казва. Олаг кимна удовлетворено и като си намести ятагана, тръгна към обелиска. Фагред щеше да го последва, но се задържа. Ухили се щастливо и като ме хвана за косата, прошепна в ухото ми:
— Вчера при Шокрен долетя гарван, Пеперудо. Вече не си нужен, така че се готви да потичаш в лабиринта.
Като каза това, той, много доволен от себе си, побърза да настигне Олаг.
— Съжалявам, момчето ми — Гло-гло утешително ме потупа по рамото.
— Всъщност не се разстроих много — без да си кривя душата, отвърнах аз. — Рано или късно…
— Ще повоюваме още! — лукаво ми намигна гоблинът.
Много се надявам, че ако започнем да воюваме, орките ще ни запомнят завинаги, защото такива воини като стария, леко смахнат шаман и крадецът, който от глупост се е натресъл на Първите, би трябвало да има какво още да покажат.
— А този Олаг не излъга — каза Гло-гло, докато изтупваше съвсем истинския сламен дюшек. — Орките са тръгнали. Всички села са празни, има само жени, деца, старци и минимален брой воини. Първите са изтеглили силите си на север. Ох, ще става нещо!
— Не е ли глупаво? — Мис лежеше с ръце, пъхнати зад главата, и гледаше към ниския таван. — Докато се занимават с нас, тъмните ще нахълтат в домовете им…
— Глупости… Сигурен съм, че на запад също са разположени значителни сили и между Златната и Черната гора има верига от оркски гарнизони. Нито един елф няма да се промъкне.
Може би гоблинът беше прав, кой знае? Във всеки случай за петте дни, през които вървяхме през Заграбия, орките говореха само за великия поход. Ние все повече и повече се отклонявахме на юг, навлизайки в сърцето на оркските гори. По пътя от време на време се натъквахме на техни села. Впрочем, не бих ги нарекъл точно села. По-скоро бяха добре укрепени и замаскирани поселища. Самата гора защитаваше своите обитатели от нападение на врагове. Воините в такива крепости бяха достатъчно, за да издържат в случай на неочаквана атака. Къщите на мирните жители изглеждаха солидни — направени от камък и дърво, а имаше къщички на два, че дори и три етажа, построени на дърветата. Самите дървета бяха свързани с олекотени мостове, за да можеш свободно да се придвижваш от едно дърво на друго, но само при условие, че нямаш страх от високо. Тези дървени мостове и къщички бяха идеално място за стрелци в случай, че врагът пробие защитната линия и нахлуе в поселището. Докато врагът тича долу, стрелците ще вземат своя дан от него, а и при опит да се качиш по дебелите, величествени дървета, няма да има защита от стрелите и също ще има много жертви.
Прекарахме последните две нощи именно в такива селца. Нас тримата ни държаха отделно от другите пленници — както каза Гло-гло, ние се явявахме собственост на Багард. Бяхме състезателните му кончета за Празника на есента. Нас ни пазеха, хранеха, слагаха ни да спим под покрив, дори се намираха сламени дюшеци. Много се надявах, че тук няма бълхи. Но и ни охраняваха повече — освен вече станалия задължителен кръг на Шокрен поставяха и пазач на вратата.
През целия път времето изобщо не се промени. Всички дни бяха много ясни и слънчеви, макар и доста хладни. Никакъв намек за дъжд, въпреки че вече бяхме почти в средата на есента.
— Утре следобед ще стигнем до лабиринта — като че ли случайно ни информира Гло-гло.