Диамантен меч, дървен меч [bg]

- Старите Шахти? - наежи се Тави. Не бе чувала за такива.

- Ами да, старите Шахти. Не си ме слушала добре, хубавице -назидателно изрече джуджето, ала девойката бе сигурна, че никога преди той не бе споменавал това название. - Сега ще се катерим нагоре. По изкопаните рудни жили. Стигаме до горния Пръстен. Оттам само да преодолеем рухналите пещери... тръгваме към Старите шахти. Спокойно, не са съвсем рухнали. После - по шахтите надолу. Отначало ще е лесно, а след това... както Силите земни отредят - завърши джуджето полугласно.

Кан-Торог, който бе обещал на Тави да се сдържа, ледено изгледа джуджето и нарами багажа. Тави обаче не посегна към торбата си. Стоеше с ръце пред гърдите си, сплела пръсти, и се мръщеше.

Нещо не й харесваше в цялата тази работа.

„Не ти харесва ли? - би се възмутил нейният учител по магия. - Що ще рече това „не ми харесва"?! Един вълшебник не се осланя на емоции, на харесване или нехаресване! Какво значи това „нещо"? Ти си длъжна да го назовеш, момиче! За това учиш - да формулираш всяко нещо с прости и ясни думи. „Нещо"-то не е дума, а паразит в речта, върти се в устата единствено на мързеливите духом, на плиткоумните!"

Нейният Наставник би останал недоволен...

Зави й се свят. Това, което усещаше, не приличаше на насочена към нея ненаситна вампирска кръвожажда, нито гнусно горгулско въжделение или похотлив глад на други мерзостни твари. Винаги бе усещала чуждата злоба и готовност за нападение, дори си позволяваше да се хвали на глас с това си умение. Сега обаче не можеше да определи откъде идва заплахата. Заплаха, която бе по-лоша от всичко изпитано досега.

Девойката се олюля и седна на неравния под. Гадеше й се. Не можеше да продължи.

- Тави? - напрегна се воинът и мечът се озова в ръката му. Тя не успя да отвърне.

Нападението дойде от дъното на съзнанието й - бе хилядогласен хор, който изрева:

- Елате, Елате при нас !

Парлива болка, вълна от паника, лавина от безброй игли - по-остри и от най-острото нещо на света. Тялото й онемя. От устните се отрони късо ридание. Тави се килна настрани и се просна върху камъните.

Тъкмо болката помете и последните бентове пред посланието от дълбините. Поток безформени видения я подхвана и завъртя в бързеите си. Изгарящи искри от Сила, неразбираеми контури на заклинания - Тави се досещаше за какво биха могли да служат, ала не разпознаваше в тях нищо познато като словесна или мислена форма. Не бе наясно също така що за разум твори подобна магия. Не бе човешки, не бе и съзнание, подобно на подземните пещерни дракони, които се смятаха за полу-разумни, тъй като бяха твърде необясними.

...А после стана зле, много по-зле. Струваше й се, че потъва в камъка и пропада надолу, лети като шиш през недрата на планината, а планината е подобна на изгризана от червеи ябълка - дупките на червеите бяха джуджешките тунели. Носеше се право към хилядогласния хор, в непроницаемия за взор и слух ласкав черен океан. И колкото по-близо стигаше до гласовете - вече не бе сигурна, че са гласове - толкова по-щастлива се чувстваше, тръпнеше в очакване, че всеки миг ще „прогледне" за неизразимо прекрасното...