![Диамантен меч, дървен меч [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/1/1/diamanten-mech-drven-mech-bg-download.jpg)
Диамантен меч, дървен меч [bg]
- Автор: Перумов Николай
- Серия: Летописите на Разлома #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Диамантен меч, дървен меч [bg]». Краткое содержание книги:
Кан-Торог най-сетне съумя да разтвори челюстите й, да преодолее съпротивата й и да влее в гърлото на девойката билковата отвара от дървената бъклица.
Тави се задави и повърна, но Кан повтори процедурата -студен и неумолим в стремежа си да я спаси. В края на краищата, отварата бе направена по нейна рецепта и за точно такъв случай - поне според него. Надали Тави бе имала представа с какво точно ще се сблъска.
Девойката кашляше и хленчеше против волята си. Разкъсването на връзката й с хора от хилядите присъствия се отрази на цялата й снага като чудовищно разтърсване. Еликсирът обаче властно я изтръгваше от чуждата омая, караше я да страда, но и да осъзнава себе си, да се открива, да се разпознава. Тави трепереше, но вече не толкова от болка, колкото от страх -още малко и същността й щеше да се слее с неведомото, което се спотайваше в недрата. Щеше да бъде погълната, да умре. За щастие не бе успяла да стигне до долната граница на подземния „облачен" слой. Отварата я бе изстреляла обратно, преодолявайки привличането на подземното вълшебство.
Мъчителната кашлица продължаваше, в устата й противно киселееше от повръщането, а храчките бяха кървави.
-Тави, Тави, какво още трябва да сторя, кажи! - едва тогава чу гласа на воина.
Кан-Торог. Истински Волен. Когато не знаеше как да постъпи, настойчиво искаше нареждане от онзи, който знае. И щеше да следва тези заповеди, без да отстъпи и на косъм. Досега бе изпълнил нареденото, без да се замисли: „Ако се случи това и това, дай ми да пия от бъклицата!"
Ала друго не му бе казано.
- Ни... ни... нищо - изхълца тя. С мъка се понадигна и седна. По бузите й течаха сълзи. - Си... Сидри... Не бива да ходим надолу... Не си... Не си спомням какво си ни разказвал за Силата на джуджетата... но съм сигурна, че... че долу има съвсем инаква Сила... Не знам каква е тя... много страшна...
- Не знаеш - бавно повтори Кан-Торог, поразен от признанието й. Горделивата Тави да каже, че нещо не знае!
- Страшно е я! - навъси се джуджето. - Ако не беше страшно, сами да сме се оправили... Пък и вие, Волните, нали не се боите от нищо. Добре де, на какво приличаше тая Сила?
- Остави я, дребосък! Виждаш, че не може да дойде на себе си! -сопна се Кан. - И не е вярно че не познаваме страха. Просто нашият страх не е като вашия, нито като човешкия! Нашият страх е предпазливостта!
- Защото в Ратния завет е казано - безразсъдната смелост погубва по-често, отколкото...
- Добре де, добре! Съжалявам, прощавай - кисело отвърна Сидри.
- Беше... Нещо. Под покривалото на Тъмата... Нещо - бе готова да заридае. - Наистина не знам какво може да е.
- Ще се наложи да узнаем - въздъхна джуджето. - Хайде, ще си починем малко и тръгваме...
- Ти, тъпо буре с космати уши! - избухна Кан. - Не чу ли какво ти каза вълшебницата?! Там има неведома магия, ясно ли ти е? Това не е шега работа! Или вие, дребосъци нахални, плъхове пещерни, срещу такива неща излизате по гол задник, за да ги морите с пръдни, а?
- Кан... - със слаб глас се опита да се намеси Тави. Сидри обаче само изсумтя и сви рамене.
- Недей да кипиш, воине. Едно и също дело вършим, може да се случи и костите ни да се смесят, ако загинем... Хубаво, де. Ще кривнем малко, но така или иначе много пътища няма. И сме за долу. Няма как. А неведоми магии ще има още доста. Бъдете сигурни!
Никой не му възрази.
ЧЕТЕРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Ахата познаваше много тъмници. Ала тази я порази неприятно -изобщо не приличаше на всички останали, в които й се беше случвало да седи. Беше по-тясна и от най-кошмарната килия, която помнеше. Чувстваше се като затворена в сандък - коленете й бяха притиснати към гърдите, а ходилата опираха в неравната стена, сякаш се бе озовала в пещера. Подът бе гол, студен камък, също така грубо обработен, грапав, неприятен... И никаква признаци за вход. Щом аколитът затръшна вратата, тя се като че ли се сля със стените - все едно никога не бе имало такова нещо като врата. Ахата напразно опипваше за цепнатини.
Липсваше и осветление. Студът като невидим звяр веднага заби в снагата на Ахата множество ледени нокти.
„Няма да издържа тук - с ужас си помисли момичето Дану. - Не, няма да издържа, няма!"