Диамантен меч, дървен меч [bg]

„Никой няма да се отбие или да надникне от любопитство - освен маговете на Дъгата, само че те не са толкова любопитни. Нека си напъват мозъците и да си трошат главите - злорадо си рече младежът."

Уви дарът на нощния гост грижливо - втрисаше го от мисълта да докосне рицарската ръкавица още веднъж. Излезе и се огледа.

Край долмена стоеше най-обикновено конче на петна и мирно пасеше сухата есенна трева, Фесис нарочно не му обърна внимание. Предпочиташе да извърви пеш целия път до Мелиин, отколкото да яхне този звяр!

Минавайки покрай вдигналото муцуна добиче, той подхвърли, без да го поглежда:

- Не си ми нужен. Сбогом!

Не се съмняваше, че приелата облик на кон твар го разбира. Тръгна, без да се обръща.

След двайсетина крачки го зачовърка една от точките на Устава на Братството, която гласеше, че Сивият воин мисли преди всичко за изпълнението на дадената му заръка, а едва след това как да запази живота си. Винаги бе намирал тази фраза за надута и глупава, ала сега тя му се стори слово на спасение.

„Наистина, колко добре ще е да съм обикновен изпълнител, който не разсъждава, не се тормози от съмнения, не съзира черното присъствие редом до себе си..."

Добре бе да си твърди наум, че трябва на всяка цена да стигне до престолния град, трябва, трябва, длъжен е, длъжен... само и само да не мисли за нощното посещение, за значението на подаръка. Странният подарък. Рицарската ръкавица от кост можеше да е какво ли не. Клопка, палач, шпионин-съгледвач... Едва се сдържаше да изхвърли зловещата вещ. Ала щом посегнеше към пазвата си, почваше да се колебае, да намира и други обяснения... Накрая отдръпваше ръка и продължаваше да крачи още по-бързо, мрачен и ядосан на своята нерешителност.

Но не само ръкавицата за Императора го притесняваше.

„Как да се срещна с Баща Хеон? Ако Хеон е още жив, разбира се. Как да му разкажа историята на невероятното си бягство? Как ще реагира бащата? Най-вероятно ще си помисли, че пред него е или двойник, или - ох, леле -предател. И тогава? Братството е бързо в отсичането на „заразените с гангрена крайници", пък били те и от най-добрите в редиците му..."

Съществуваше и още една възможност. Да се прибере. Срамно, позорно, но това бе най-сигурният изход от положението. Обратно в Долината. Там, където още помнят немирното, буйно хлапе Кер, където на драго сърце ще му помогнат. Уви, този вариант бе равнозначен на лично поражение. До Долината вероятно щеще да стигне, ала после дали щеше се измъкне? С Клара Хюмел шегите излизаха скъпички. Тя щеше да му залости пътя като нищо. За боен маг от нейния ранг това бе просто като да си върже връзките.

„Дали пък този великан снощи не бе хитроумен ход на Дъгата? По този начин ще ме накарат да хукна към вкъщи. Ако ли не - ще предам опасния -добре, де, евентуално опасния - дар на Императора. Така ще компрометирам човека, от когото се възхищавам, моя господар, владетеля на държавата на хората... Откачам! - рече си Фесис. - Със същата вероятност нощното чудовище може да е пратеник на любимата ми леля Аглая! По демоните!"