За честта на крадеца [bg]

А той въпреки всичко излъчваше надменност. Вървеше с вдигната глава и изправен гордо, доколкото му позволяваше патерицата. Оставаше майстор на своя занаят и своята гилдия и искаше да го натяква на околните — и дори на мен. Трудничко е да изпиташ съжаление към хора като него.

— Можехме поне да наемем носилка — укори ме той, когато застана до мен.

— Колкото по-малко се разчува, че си мой човек, толкова по-добре.

Тъкмо затова вървях поне на една пресечка пред него и не спирах за приказки. Но тук можеха да ни видят само хора, които нехаеха и за сродниците, и за империята.

Балдезар изсумтя и нагласи торбата на гърба си.

— И сега какво?

— Сега — отвърна невъзмутим глас в мрака — ще дойдете с мен.

Балдезар подскочи и малко оставаше да тупне на земята, когато Джелем се измъкна от един вход наблизо. Забелязах, че е стоял на място, където би трябвало да мога да го открия с нощното си зрение.

— Добър номер — похвалих го.

— Не е номер — поправи ме той, — а усърдна работа. И трябва да си ми благодарен, че изобщо дойдох.

Джелем никак не се бе въодушевил, когато го намерих по-рано през деня и поисках да се погрижи да имам безопасно убежище в Рафа На’ир. Още по-малко се зарадва, щом чу, че трябва да доведа и Балдезар. В края на краищата само обещанието да получи още отговори и по-внушително възнаграждение го убеди да се изложи на още по-голяма опасност.

Преглътнах хапливите му думи и тръгнах след него. Балдезар се затътри след нас.

Джелем завиваше ту насам, ту натам, връщаше се, два пъти спря да промърмори някакво чародейство. Скоро след втората магия стигнахме до зелена врата на невзрачна къща от сушени на слънце тухли. Минахме през две стаи, излязохме в обрасъл с бурени двор и влязохме в по-малка постройка. Някога тук бяха съхранявали конски такъми, на прашни куки още висяха няколко оглавника и юзди. Миришеше слабо на кожа.