V. [bg]

Още в момента, когато пристигаш там, брегът започваше да поглъща времето, също тъй, както студения език на едно южноантарктическо течение изблизваше неговия ронлив пясък. Брегът не предлагаше нищо: почвата му беше безплодна, от морето нахлуваха солени и охладени от голямото Бенгелско течение ветрове и изсушаваха всичко, което опитваше да расте. Водеше се непрекъсната битка между мъглата, която искаше да те замрази до мозъка на костите, и слънцето: след като стопеше мъглата, то връхлиташе върху теб. Над Швакопмунд слънцето често сякаш изпълваше цялото небе, толкова пречупена от морската мъгла бе неговата светлина. Блестящо сиво с жълти оттенъци, което силно дразнеше очите. Скоро разбираш, че за да се предпазиш от небето, трябва да носиш тъмни очила. Ако останеш достатъчно дълго, започваш да чувствуваш, че е почти оскърбление там изобщо да живеят хора. Небето бе прекалено голямо, крайбрежните селища под него твърде жалки. Пристанището на Швакопмунд бавно, неотстъпно се запълваше с пясък, следобедното слънце загадъчно покосяваше хората, конете полудяваха и изчезваха някъде в лепкавата крайбрежна тиня. Това бе един жесток бряг и оцеляването, за бели и черни, бе в много по-малка степен въпрос на избор, отколкото където и да е другаде в Територията.

Първата му мисъл бе, че е измамен: нямаше да бъде като в армията. Нещо се бе променило. Черните, а и животът им, имаха дори още по-малко значение и стойност. Не приемаш присъствието им по същия начин, както преди. Целите бяха други, може би просто това бе всичко. Пристанището трябваше да бъде направено по-дълбоко; да бъдат построени железопътни линии към вътрешността, чието оцеляване зависеше от процъфтяването на пристанищата. След като узакониха своето присъствие в Територията, заселниците вече бяха задължени да подобрят това, което бяха завзели.

Имаше и някои компенсации, но те не можеха да се сравняват с предлаганите от армейския живот удобства. Като надзирател получаваш къща и право на първи оглед на момичетата, които идваха от полупустинните райони, за да се предадат. Линдекуист, приемникът на фон Трота, бе отменил заповедта за унищожение и разгласил на всички избягали туземци да се завърнат, обещавайки им, че никому няма да бъде причинено зло. Така излизаше по-евтино, отколкото да изпраща наказателни експедиции и да ги затваря. Тъй като в степта черните гладуваха, гаранцията за снизхождение включваше и обещание за храна. Първо им даваха да ядат, а след това ги арестуваха и разпращаха по мините, на брега или в областта Камерунс280. Катуните им, съпровождани от военна охрана, пристигаха почти ежедневно от вътрешността на страната. Обикновено сутрин той отиваше в приемния пункт и помагаше при разпределянето. Хотентотите бяха предимно жени. Сред малкото херероси, които пристигаха, съотношението, естествено, бе общо взето по равностойно.

Да попаднеш в тази пепелива и просмукана от хищното море равнина, след три последователни години истински охолен живот на юг, за това навярно бе нужна свръхестествена издръжливост: по необходимост подкрепяна от илюзии. Дори китовете не сполучваха да плават безнаказано край този бряг: докато правиш разходка по мястото, изпълняващо предназначението на крайбрежна улица, можеш да видиш някое от тези загниващи същества, обезцветено, накацано от хранещи се чайки, които с настъпването на нощта биваха сменявани при гигантския леш от глутница хиени. А няколко дни по-късно там оставаха само сводовете на огромните челюсти и добре изчистената, архитектурна плетеница от кокали, впоследствие придобиваща, под въздействието на слънцето и мъглата, кремавия цвят на фалшива слонова кост.