V. [bg]

И така, докато вървиш сред тях, принуден си да ги възприемаш като множество, като сбор. От статистиката знаеш, че на ден умират от дванайсет до петнайсет души, но в края на краищата не можеш дори да се запиташ кои точно дванайсет до петнайсет: в мрака разликата между тях е само в ръста им, ето защо ти е по-лесно да не се измъчваш от угризения, както някога. Но всеки път, когато кафявата хиена надава вой през водата, докато в същия момент ти може би приклякаш, за да огледаш някоя пропусната при първото пресяване бъдеща наложница, единствено потискането на спомените за току-що отминалите три години те възпира да си зададеш въпроса дали звярът не очаква именно това момиче.

Едно от многото разкошества, за които той, — в качеството си на получаващ държавна заплата цивилен надзирател, — трябваше да забрави, бе луксът да ги възприемаш като отделни индивиди. Това важеше дори и за наложниците; можеш да имаш половин дузина, някои просто за домакинска работа, други за сексуални забавления, а и съжителството на семейни начала също бе станало масова практика. Те не бяха ничия изключителна собственост, освен на висшите офицери. За низшите офицерски чинове, сержантите, редниците и отговорниците на бригади като него, жените биваха разпределяни от общия жив фонд, настанен в оградения с бодлива тел двор до квартирите на неженените офицери.

Ако става дума за простите земни блага, доста спорно бе кои от жените се намираха в по-благоприятно положение; момичетата за удоволствие в опасания с бодлива тел двор или работничките, затворени в един заграден отвсякъде с тръни обширен участък край брега. Налагаше се преди всичко да разчитат на женска работна сила, просто защото по очевидни причини имаше сериозен недостиг на мъже. Жените бяха полезни за много работи. Те можеха да бъдат запрягани в тежките коли за превозване на изгребаните от дъното на пристанището наноси; или да пренасят релси за железния път, който прокарваха през пустинята Намиб към Китмансхуп. Естествено, тази посока му напомняше за времето, когато помагаше при ескортирането на черните дотам. Той често изпадаше в мечтателен унес под обвитото с мараня слънце, припомняше си водни ями, пълни догоре с черни трупове, ушите, ноздрите и устите им разкрасени в зелено, бяло и черно от преливащите във всички цветове на дъгата мухи и потомството им; човешки клади, чиито пламъци се извиваха високо, сякаш чак до Южния Кръст; крехкостта на костите, разпорените кореми, внезапно натежалите съвсем слабички деца. Но тук нямаше подобни гледки: те бяха организирани, принудени да действуват групово — не надзираваш окована върволица, а дълга двойна колона от жени, носещи релси с прикрепени към тях железни скоби; гътнеше ли се някоя жена, това просто означаваше частично увеличаване на изразходваните от отделния носач усилия, а не объркването и парализата, които при някогашните оковани кервани настъпваха с всяко падане на човек. Доколкото помнеше, само веднъж тук се бе случило нещо подобно и то може би защото мъглата и студът предишната седмица бяха по-неприятни от обикновено, и техните бедрени ябълки и стави сигурно бяха възпалени — този ден го болеше вратът, с мъка го извиваше, за да оглежда какво става наоколо, — но внезапно прозвуча стон и той видя, че една от жените бе оплела крака, паднала и повлякла долу цялата колона. Сърцето му затуптя ускорено, океанският вятър се изпълни с благоухания; това бе частица от миналото, сякаш разкрита от разсейването на мъглата. Отиде при жената, констатира, че падналата релса бе счупила крака й, издърпа я, без да си прави труда да вдига релсата, изтърколи я надолу по дигата и я остави да умира. Помисли, че това му бе донесло облекчение; временно бе отвлякло вниманието му от носталгията, която на този бряг бе разновидност на унинието.