Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
„Ние обаче сме от една и съща страна — мисли си тя. — И ако наистина ще се женим, най-добре да си останем така.“
Ала имаше един въпрос, който не можеше да не зададе, вероятно, защото тази нощ в „Еленови рога“ бе нейният ред да скочи от скамейката.
— Ами ако там също е нощ? Нали каза, че през нощта там бродят зли същества…
Скот й се усмихва.
— Не е нощ, скъпа.
— Откъде знаеш?
Той поклаща глава, продължавайки да се усмихва.
— Просто го знам. По същия начин, както кучето на хлапето знае, че е време да седне до пощенската кутия, защото училищният автобус ще пристигне всеки момент. В момента там е малко преди залез слънце. Както често се случва.
Тя не го разбира, но не пита — един въпрос винаги води към друг, вече се е убедила в това, а времето за въпроси е изтекло. Ето защо казва:
— Добре. Това е предсватбеният ни меден месец. Заведи ме на място, което не е в Ню Хампшир. И този път искам хубавичко да разгледам забележителностите.
Той загася недопушената цигара в пепелника и я прегръща, очите му танцуват от вълнение и радост. А докосването на пръстите му в онази нощ… то се е запечатало завинаги в съзнанието й.
— Наистина си дяволски смела, моя малка Лизи… бих го заявил с гордост на целия свят. Гушни ме и да видим какво ще излезе.
„И тогава той ме заведе там — мисли си Лизи, докато държи студената восъчнобледа ръка на мъжа-кукла, седящ на люлеещия се стол. Тя обаче вижда усмивката му — малка Лизи, голяма усмивка — и се чуди откога ли е там. — Знам, че ме заведе. Но беше преди седемнайсет години, когато и двамата бяхме млади и смели, той беше до мен и можех да разчитам за всичко на него. Сега обаче го няма.“
Да, само тялото му е тук. Дали вече не може да се телепортира физически, както е правил като дете? Както, доколкото й е известно, е правил няколко пъти, откакто се познават? И както бе изчезнал от болницата в Нешвил, когато медицинската сестра не можа да го намери?
В този момент Лизи усеща, че пръстите му сякаш леко стискат нейните. Промяната е почти недоловима, но тя я усеща. Очите му продължават да се взират в тъмния екран на телевизора, но да, ръката му наистина стиска едва-едва нейната. Все едно е докосване от разстояние, колкото и абсурдно да звучи, ала защо пък не? Скот наистина е далеч, въпреки че седи до нея, и сигурно там, където се намира в момента, пръстите му се свиват с всички сили.
Внезапно Лизи е озарена от блестящо хрумване Скот държи отворен път за нея. Един Бог знае какво му коства усилието или колко дълго ще издържи, но поне засега успява. Лизи пуска ръката му и застава на колене, въпреки че краката й са изтръпнали и че вятърът за пореден път разтърсва къщата. Смъква одеялото, за да пъхне длани под мишниците на съпруга си, сключва пръсти на гърба му и силно го притиска към себе си. Застава така, че лицето й да е пред невиждащите му очи.
— Пренеси ме — прошепва и разтърсва неподвижното му тяло. — Пренеси ме там, където си сега, Скот. Нищо не се случва и тя изкрещява: — Пренеси ме, дявол да те вземе! Пренеси ме там, където си сега, за да те върна при мен! Направи го! АКО ИСКАШ ДА СЕ ВЪРНЕШ, ПРЕНЕСИ МЕ ТАМ, КЪДЕТО СИ СЕГА!
24.
— И ти ме пренесе — прошепна Лизи. — Пренесе ме и аз те върнах. Проклета да съм, ако знам как ще стане, след като си мъртъв и изгубен завинаги, а не само откачалковец в спалнята за гости, но дотам се свежда всичко, нали? Всичко.
Знаеше как ще стане. Идеята се намираше в дълбините на съзнанието й — неопределена, безформена и скрита зад пурпурната завеса, — но беше там.
Междувременно екседринът подейства. Болката понамаля дотолкова, че Лизи да слезе в обора, без да изгуби съзнание и да си строши врата. Ако можеше да се добере до къщата, където имаше силни лекарства…, стига да не бяха с изтекъл срок, „Дано не са…“ — помисли си тя, понеже имаше толкова много неща за вършене и толкова много места, където трябваше да иде… И някои от тях бяха ужасно далеч.
— И най-дългото пътешествие започва с първата крачка, Лизи-сан — промърмори тя и стана.
Стъпка по стъпка се заклатушка към стълбището. Отне й почти три минути да слезе, защото на всяко стъпало се хващаше за парапета и на два пъти се спря, понеже, й прималя и се уплаши да не припадне. В края на краищата обаче успя да стигне без инциденти до приземния етаж, където поседя известно време на бременския креват, за да си почине, после се отправи на дългото пътешествие към задния вход на своята къща.
ХI. ЛИЗИ И ЕЗЕРОТО
(Ш-ш-ш-шт — ТУК СЕ ПАЗИ ТИШИНА