Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Какво е това?
— Не само магьосниците могат да правят магии. — Орландо пусна кръгчето на пода, приклекна и го опъна по периферията, докато заприлича на устие, голямо колкото чиния. — Бийзъл! Ела тук!
Тромавото нещо с безброй крачета се измъкна от черния кръг.
— Трай, шефе — изръмжа то. — Ей ме на.
— Какво правиш? — Фредерикс така се стресна, че Орландо едва не се разсмя — приятелят му изписка като стара госпожица. — Не можеш да вмъкваш това нещо тук! В средните земи не се допускат нерегистрирани агенти!
— Ще направя всичко, за да накарам това чудо да заработи.
— Но ще те изхвърлят завинаги! Не само Таргор, а и теб!
— Само ако някой им каже. А кой ще посмее? — закова остър поглед във Фредерикс Орландо. — Сега разбра ли защо няма да регистрирам това убийство?
— Ами ако някой провери записа?
Орландо въздъхна за втори път през последните петнайсет минути. Тези спорове с Фредерикс можеха да продължават дни наред.
— Бийзъл, разкатай го това местенце. Достави ми и най-малката информацийка, до която се докопаш, но се съсредоточи върху контактите — влизащи и излизащи.
— Дадено — мушна се обратно в дупката карикатурната буболечка и въздухът веднага се изпълни със стърженето на триони и чаткането на клещи.
Орландо отново се обърна към приятеля си.
— Никой няма да пипне записа, ако Сенбар Флей не го помоли, а ако крие нещо, той няма да го направи.
— Ами ако нищо не крие?
— Тогава ще ми се наложи да се извиня, нали така? Или поне да му купя нов грифон.
Орландо отвори прозореца с данните, така че да покрие намръщеното лице на Фредерикс. Затъмни фона, за да е сигурен, че няма да пропусне нито капка от неодобрението му, и заоглежда светещите символи, които Бийзъл изпомпваше от системата.
— Казва се Саша Дилър. Никога не съм го чувал. А ти?
— Не.
Фредерикс беше явно сърдит — вероятно си мислеше за евентуалните последици за собственото му положение в средните земи, ако тази история стигнеше до съвета по присъдите.
— Регистриран е в Палм бийч. Хммм… Очаквах, че едно богаташко хлапе би се обзавело по-добре — всичко освен грифона е от оказион. — Плъзна поглед по прозореца. — Дванайсето ниво — все едно, че нямаше да се сетя. Някакви обаждания? Почти никакви. Два — три кода, дето не ги знам. Хммм… Напоследък не се е мяркал много-много насам. — Орландо посочи един сектор в прозореца, който промени конфигурацията си. Изсумтя изненадано.
— Какво?
— През последните шест месеца е идвал точно два пъти. Два дни подред. Вторият е, когато ми възложи поръчката.
— Много странно. — Фредерикс погледна необитаваното тяло на Сенбар Флей. — Защо просто не изтеглиш данните, които ти трябват? Трябва да се махаме.
Орландо се усмихна. Знаеше, че симът му не показва кой знае колко от това — Таргор не умееше да се усмихва много-много.
— Ама и ти си един крадец. Така ли си вършиш далаверите? Като хлапе, което се промъква тайно, за да види коледните подаръци?
— Питлит не нарушава правилата на средните земи — засегна се Фредерикс. — Той не се страхува от нищо особено много, но аз се страхувам, че ще ме изхвърлят завинаги.
— Добре. Но като гледам, ще мине доста време, преди този приятел да се върне тук.
Орландо понечи да затвори прозореца, но се спря, тъй като нещо прикова вниманието му, и отново го разшири. Дълго се взира, което накара приятеля му да запри стъпва нервно от крак на крак; накрая го затвори и изпрати информацията в домашната си система.
— Какво? Какво видя?
— Нищо — погледна към дупката Орландо. — Бийзъл? Приключи ли?
Сякаш да му направи напук, агентът се появи от тавана, увиснал на въженце, извадено като че ли от анимационен филм, което според Орландо изобщо не беше елемент от декора на кулата на магьосника.
— Зависи на какво му викаш „приключил“, шефе. През какво сито искаш да прекарам информацията? Големите буци вече ги получи.
Дългите години на взаимодействие бяха научили Орландо да се досеща какво се крие зад външната безпардонност на Бийзъл. Вероятно сега той проследяваше произхода на всяка една от фокусническите му джунджурии.
— Буците ще свършат работа. Проучи само грифона. И то подробно.
— Дадено — завъртя се Бийзъл на края на въжето.
— Тогава да се махаме. Намери онова въже и се спускай, Фредерико.
— Да се спускаме ли? Защо просто да не си тръгнем?
— Защото аз не се измъквам като теб. Ти си по околните пътища. Огледай внимателно да не сме оставили някакви следи, които да ти извадят очите — я ключовете от салона на клуба в квартала на крадците, я нещо друго.