Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Орландо се прилепи възможно най-плътно и се вкопчи в шията на грифона, без да отпуска въжето. Това беше единственото място, където ноктите и клюна не можеха да го докопат, но съществото всячески се стараеше той да не остане дълго там. Всеки спазъм, всяко разтърсване едва не го събаряха от мястото му. Оглушителното ръмжене на грифона вече не звучеше така, сякаш се забавлява, но не показваше да се задушава. Мерна му се мисълта дали червените грифони, освен, че са неуязвими за свръхестествени оръжия, и не дишат по някакъв необикновен начин.
„Само да имам късмет…“
Грифонът отново се разтресе. Орландо усети, че е само въпрос на мигове да успее да го хвърли. За да спази традицията, Орландо изрече молитвата, която би казал Таргор, и в същия момент пусна с една ръка въжето, бръкна в ботуша си и затърси камата. Стисна с крака шията на съществото, сграбчи с все сила въжето, издебна момента и заби камата в окото на грифона.
Зловещ писък разцепи пространството. Орландо усети, че хвърчи във въздуха по най-убедителен начин. Щом тупна на земята и се претърколи, огромното червено туловище на грифона рухна до него. Изригна черна кръв.
— Страшен си, братче. Направо страшен. Абсолютен трепач. Такова чудо не е било.
Орландо се надигна. Фредерикс беше застанал до него с ококорените от превъзбуда очи на Питлит.
— Слава Богу, че не използвам обикновени сензори — рече Орландо и изохка, когато Фредерикс му помогна да се изправи. — И все пак по-добре да бях изключил обратното захранване. Заболя ме.
— Да, но нямаше да получиш кредит за победата.
Орландо въздъхна и погледна грифона. Мъртъв, той като че ли заемаше още по-голямо пространство, проснат върху плочките като преобърнат автобус.
— Майната му, Фредерикс, имам си достатъчно други проблеми. Просто искам да се промъкна в тази кула. Ако обявят Таргор за мъртъв, за какво ми е още една точка?
— За архива. Нали знаеш, като спортистите.
— Исусе! Ама ти наистина си откачил. Хайде! Орландо вдигна жетваря от разширяващата се локва черна кръв и го избърса в кожата на трупа, а после уверено се запъти към вратата в дъното на балкона. Ако наоколо се спотайваха и други пазачи, суматохата положително би ги накарала да се появят досега.
Балконът отвеждаше към подножието на широко стълбище, което представляваше гърчещи се човешки фигури. На светлината на стенните свещници се виждаше редица от усти, които се отваряха и затваряха покрай перилата. Жалното им мърморене изпълваше пространството. Щеше да се впечатли повече, ако не беше видял рекламата на корицата на „Измъчени души“ в едно списание за игри преди около месец.
— Типичен магьосник — присви устни той. Фредерикс кимна.
Стълбите се изкачваха няколко етажа нагоре, наблъскани с елементарни магьоснически фокуси, повечето, от които популярни и сравнително евтини. Орландо реши, че Сенбар Флей който и да беше той, бе пръснал най-много пари за разрешително за грифона.
„Жалко — помисли си той. — Дано да е застрахован.“
Не си направи труда да претърсва долните стаи. Магьосниците, както и котките, винаги избираха високите места като че ли изпитваха необходимост да наблюдават другите отвисоко. Като изключим мравуняка от едри, но лениви паяци пазачи, които Орландо разпръсна с две — три замахвания на жетваря, други пречки не срещнаха.
В най-високата част на кулата, в голяма кръгла стая с прозорци от всички страни, през които се виждаше Мадрихор, откриха заспалия Сенбар Флей.
— Няма го — обади се поуспокоеният Фредерикс.
Тялото беше проснато върху катраненочерен одър, похлупен с нещо, което би напомняло стъклен сандък, ако беше малко по-плътно.
— Турил си е и защита.
Орландо огледа неподвижния сим на магьосника. Сенбар Флей беше опакован в същата метална черна материя, както при първата им среща — виждаха се само прихлупените върху очите му клепачи. Носеше за шлем череп на таласъм. Но Орландо дълбоко се усъмни, че магьосникът сам е убил таласъма: пазарчетата на търговската улица на Мадрихор бяха задръстени с такива неща, събирани и разпродавани от местните търсачи на приключения, за да си купят по-добро оръжие и принадлежности или допълнително време в мрежата. И за да придобие общото впечатление още по-екзотичен оттенък, ръцете на магьосника бяха в ръкавици от човешка плът — ако се съди по грубите шевове, явно не беше неговата.
— Ръце на славата — отбеляза Фредерикс. — Видях ги в онзи магазин на „Ламбда“. Придобиваш власт над мъртвите, доколкото знам. Какво смяташ да правиш, Орландо? Той не е тук.
— Разбрах, че го няма, щом грифонът не го накара да се покаже. Но тоя тип ме изпрати в оная дупка и там ми се случи нещо много шантаво. Искам отговор — бръкна в джоба си той и извади малко черно кръгче колкото жетон за покер. — И ще го получа.