Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Орландо се замисли.
— Значи е имал достатъчно пари да поддържа добро оборудване, но бабата няма достатъчно пари да води дела?
Бийзъл размаха крака.
— Целият хардуер и оборудването, упоменати в иска, са произведени най-малко преди четири години, че и повече. Трябват ли ви банковите сметки на бабата? Дилър, Джудит Ръскин.
— Неее — обърна се Орландо към Федерикс, който се беше навел напред и явно бе започнал да хваща вяра. Приятелчето в кома все едно е мъртвец. Попечителят му иска да закрие виртуалната му собственост, вероятно за да спести пари. А пък баба му съди средните земи. Обаче собствеността не я закриват. И някой друг я използва — поне два пъти. Оборудването му едно време е било добро, но вече е старо, а баба му няма пари. Въпреки това някакъв червен грифон, унищожител последна мода, варди местенцето да не влизат хора. Хващам се на бас, че е купен, след като този Дилър е излязъл от играта.
— Работя по грифона, шефе — обади се Бийзъл, — но никак не е лесно.
— Продължавай — вирна крака и ги опря на нищото той. — Сега какво ще кажеш, Фредерико?
Приятелят му, който само допреди секунди изглеждаше доста възбуден, сега беше странно спокоен, сякаш напълно беше напуснал своя сим.
— Не знам — отвърна най-после той. — Все по-шашаво става, Орландо. Истинска мръсотия. Как така някой държи местенце в средните земи, когато хората, които го притежават, са искали да го закрият?
— Бас ловя, че някой е бърникал из записите в централата. Ние го разбрахме само защото заповедта за закриване е регистрирана на самото място, когато съдийката го е постановила. Но ако някой е влязъл и е бърникал из централните записи, автоматичното закриване никога не би могло да стане. Знаеш, че системата е прекалено голяма, за да забележи някой — поне докато случаят отиде в съда и пак измъкнат цялата тази история.
— Ама тъкмо това искам да ти кажа! Говориш, че някой е бърникал из записите в централата на средните земи!
Орландо изсумтя раздразнено.
— Фредерикс! Вече знаем, че го могат. Спомни си какво ми се случи в онази гробница. Просто измъкнаха целия епизод и закърпиха краищата като хирурзи.
— Но защо?
— Не знам — обърна се Орландо и се загледа в своя МВС-прозорец.
Гледката на роботите конструктори, които търпеливо дълбаеха червената марсианска почва, го успокои, сякаш наблюдаваше крави в полето. Трябваше да обуздае превъзбудата си.
— Знам само, че съм прав.
Фредерикс стана — този път малко по-внимателно — и отиде в средата на стаята.
— Но, Орландо, това е… това не са ти Морфър или Дитер. Това не е просто някой, който се опитва да ни прецака. Тия хора са… престъпници. И защо забъркват всичко това и поемат всички тези рискове — просто, за да ти покажат някакъв град? Няма никакъв смисъл.
— Кажи-речи няма.
Отсяваха, копаеха, пак пресяваха — роботите конструктори си вършеха работата. Бяха едновременно от другата страна на въображаемия прозорец и на милиони километри разстояние. Орландо се опита да си спомни времевата разлика на сигнала, но не успя. Не че онова, което вършеха в този момент, изглеждаше по-различно от тази забавена версия, която гледаше. И безмозъчните същества щяха да продължават да копаят, да умират едно след друго и да бъдат замествани от нови, произведени от тях самите. След няколко години проектът щеше да приключи. Върху повърхността на Марс щеше да се появи мъничък пластмасов мехур, в който неколкостотин души можеха да се подслонят от суровия чужд свят.
— Орландо? — върна го гласът на приятеля му в не по-малко чуждия свят на виртуалния му дом.
Широкоплещестият сим на Фредерикс бе скръстил ръце, сякаш за да закрепи нещо в гръдния си кош, който наподобяваше варел.
— Гардино, старче! Страх ме е!
Орландо се облегна назад върху струпаните възглавници. Одеялото обвиваше плътно хилавите му крака като дрехата на премръзнал просяк. Заслуша се в нищото.
От книгите знаеше, че къщите невинаги са били такива. Подозираше, че повечето къщи по другите краища на света и дори много от тях тук, в Америка, не са като тази. Знаеше, че на много места дъските скърцат, съседите отгоре тропат, а през стените се чува какво си говорят хората. Беше ходил веднъж на гости на свой приятел от лечебния център — едно момче на име Тим, — чиито родители живееха в къща до самата улица и нищо не ги отделяше от останалата част на града. Дори и през деня се чуваше как колите реват по магистралата, която минаваше на около километър от къщата.
В такива нощи, когато баща му спреше за малко да хърка, Орландо изобщо нищо не чуваше. Майка му винаги спеше като заклана. Семейство Гардинър нямаше домашни любимци с изключение на трийсетина екзотични рибки, но рибките не вдигат шум, а животоподдържащите системи в аквариума им бяха химикали и също не вдигаха шум. Системите, които се грижеха за хората, бяха също дискретни. Апаратурата в стените на къщата регулираше температурата, контролираше качеството на въздуха, проверяваше от време на време осветлението и алармените системи абсолютно безшумно. Цяла армия можеше да се изниже покрай дебелите стени и изолираните прозорци на къщата им, но докато някой не пресечеше сензорен лъч, Орландо така и не би разбрал това.