Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Още десет минути и тръгвах без теб — изсумтя Таргор и се изправи. — Да вървим. За Бога, престани да дрънкаш по този начин. Това вече не е игра.
— И сме се запътили към дома на магьосника Сенбар Флей? — Фредерикс все още не беше преминал напълно към нормална реч.
— Адски си прав. Тъкмо той ме изпрати в гробницата — това първо — и искам да знам защо.
Орландо укроти нетърпението си. Би предпочел да скочи направо в крепостта на Флей, но сим-светът на средните земи беше изключително стриктен по отношение на разстоянията и времето за пътуване — освен, ако не разполагаш със заклинание за пренасяне, което да изгориш, или с вълшебен жребец — и трябваше да се движиш с РЖ-скорост. Това, че вече не му се занимаваше с обичайните усложнения на играта, не означаваше, че може да променя правилата. Поне конят му беше последен модел в средните земи.
— Но как изобщо си тук? — прокрадна се тревожна нотка в гласа на Фредерикс. — Нали те убиха. Искам да кажа — убиха Таргор.
— Да, но накрая реших да подам молба за преразглеждане. Само че съветът по присъдите не може да види онова, което видях аз — цялата онази част от записа на играта просто е изчезнала, — така че градът ще си остане тайна.
— Но ако не го открият, просто ще потвърдят смъртта на Таргор — пришпори коня си Фредерикс, който постоянно изоставаше от по-бързия Черен вятър на Орландо. — Съветът никога няма да я отмени, доверявайки се единствено на теб.
— Знам, умнико. Но докато разглеждат случая, Таргор е жив до доказване на обратното. И аз мога да се движа из средните земи много по-бързо и да науча много повече като него, отколкото, ако трябваше да започна отново като Уи Уили Уинкъл, Дребосъка Наемник, или нещо такова.
— О… — замисли се за миг Фредерикс. — Ей, ама това е страхотно, Гардино. Все едно са те пуснали под гаранция, за да докажеш, че си невинен — като в оная кримка за Джони Айспик.
— Нещо такова.
Тази вечер градът или поне улиците му бяха притихнали, което не беше за учудване, тъй като в повечето учебни заведения се провеждаха семестриалните изпити. Мадрихор, както беше отбелязал веднъж някакъв журналист, малко напомняше крайбрежен град във Флорида: населението му нарастваше и спадаше с ритъма на училищните ваканции, като достигаше върховите си стойности през лятото, по време на пролетната ваканция и по Коледа. Новогодишният купон на мадрихорския площад „Крал Гилатиел“ не се различаваше особено от която и да е пиянска оргия в края на сезона в Лодърдейл, посочваше авторът, само дето във Флорида по-малко хора носеха криле на прилеп и бойни брадви.
Излязоха от квартала на крадците и поеха по калдъръмената улица на малките богове. Орландо нарочно заобиколи двореца на сенките. Хората от двореца на сенките не бяха същински играчи, доколкото бе имал вземане даване с тях — като че ли никога не правеха нищо. Просто киснеха там, правеха купони, преструваха се на вампири и демони и правеха много мек секс и разни други неща, които смятаха за упадъчни. Орландо, в общи линии, доста се притесняваше от тях. Попаднеше ли веднъж човек сред тях, трябваше да мине през какви ли не глупости, преди да се измъкне обратно. Бяха регистрирали собствеността си над парцелчето в Мадрихор още в ранната история на средните земи и определяха и следяха за спазването на правилата в рамките на двореца и на още няколко частни къщи в града. Веднъж Фредерикс го беше завел на купон в двореца на сенките. Прекара по-голямата част от времето си в опити да не зяпа какво правят другите, просто защото знаеше, че искат да ги зяпат, а той нямаше желание да им доставя това удоволствие. Запозна се с едно доста приятно момиче в сим на жив мъртвец — в съдран саван, бледа загнила кожа и дълбоко хлътнали очи, — с което си поговориха. Имаше английски акцент, но живееше на Гибралтар, на испанския бряг, и искаше да посети Америка. Каза, че според нея самоубийството би могло да бъде произведение на изкуството, което пък според него си беше доста тъпо, но иначе му бе приятно да побъбри с нея, макар тя никога да не беше чувала за Таргор и всъщност никога не бе посещавала друго място в средните земи освен двореца на сенките. Разбира се, от цялата работа нищо не излезе, въпреки че се държеше така, сякаш би искала отново да го види. След два — три часа той си тръгна и отиде в „Гарота и кама“ да се надлъгва с други фенове на приключенията.
Когато Орландо и Фредерикс свиха по алеята на слепия просяк към реката, светлините в най-високата кула на двореца на сенките горяха. Сигурно пак някое тъпо ритуално посвещение, реши той. Опита се да си спомни името на момичето жив мъртвец — Мария? Мартина?, — ала не успя. Мина му през ума дали няма да я засече пак някой ден. Вероятно само ако отиде пак в двореца, което с положителност значеше никога.