Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
С пари човек можеше да си гарантира всякаква безопасност. Баща му и майка му можеха да пазаруват, да отидат на театър, да разхождат кучето — ако имаха куче, — без изобщо да напускат огромното охранявано имение в Краун хайтс. Майка му твърдеше, че всичко това било само заради Орландо. Дете като него не трябвало да бъде подлагано на опасностите на градския живот, бяха решили те, но също така не можело да расте и в някое затънтено село на часове път с кола или с хеликоптер, от съвременните удобства. Но тъй като повечето приятели на родителите му живееха или също в Краун хайтс, или в подобни укрепления и охранявани градчета сред големия град (в рекламите ги наричаха луксозни квартали), без да им се налага да се оправдават като родителите му, той се чудеше дали тя му казва истината. Понякога се чудеше дали самата тя знае истината.
Къщата беше стихнала. Орландо се чувстваше самотен и малко неспокоен.
Пръстите му напипаха кабела за свръзка до леглото. Замисли се дали да не се включи в мрежата, но знаеше какво ще стане, ако майка му стане да пишка или заради нещо друго, без той да усети, и го види. Очевидно беше подхванала антимрежова кампания, макар че изобщо не му беше ясно какво друго очаква от него. Ако го хванеше, можеше да изгуби „привилегията“, както се изразяваше тя, за цели седмици. Не смееше да рискува точно сега. С всичко, което се случваше в момента.
— Бийзъл?
Отговор не последва. Очевидно беше го казал твърде тихо. Изпълзя до края на леглото и се наведе.
— Бийзъл?
Да повишаваш глас беше опасно, когато гледаш да не събудиш родителите си.
В мрака се разнесе приглушено жужене. Просветна бледа светлинка, след нея още седем мънички червени светлинки замигаха в кръг, докато най-накрая образуваха малък червен овал, който засия в тъмното до вратата на шкафа.
— Да, шефе?
— По-тихо. Като мен.
— Да, шефе? — намали звука Бийзъл.
— Имаш ли какво да ми кажеш?
— Това-онова. Доста странни неща. Смятах да изчакам до сутринта.
Разговорът продължаваше да изнервя Орландо. Напоследък майка му имаше проблеми със съня и от време на време слухът й беше остър като на прилеп дори когато спеше. Беше сигурен, че това си е нещо, присъщо на майките — латентна генетична аномалия, която се проявяваше чак след като една жена роди и продължаваше, докато изгониш децата от къщата си.
Замисли се дали да не прехвърли всичко на екрана без звук, но ако майка му се събуди и го чуе, че говори, може да се престори, че бълнува. Ако го завари с включен екран, ще му бъде по-трудно да обяснява. Освен това се чувстваше самотен, а да си поговориш с някого, беше най-добрият лек за това.
— Буболече! Ела насам, за да разговаряме по-тихо.
Две — три едва доловими изщраквания подсказаха, че Бийзъл изключва роботското си тяло от контакта, от който беззвучно беше смукал като бълха от кучешки гръб. Червеният светещ кръг се плъзна надолу по стената и прекоси килима горе-долу на височината на обувките му. Орландо се облегна пак на възглавниците и се мушна под одеялата, за да усети забавното гъделичкане, докато Бийзъл се катери по завивките. Харесваше му най-вече, защото не беше пораснал чак толкова, че да забрави леката тръпка, която усещаше като малък. Бийзъл приближи възглавницата, като жужеше и щракаше тихичко, сякаш бе щурец, увит в памук. Допълзя върху рамото на Орландо и се занаглася с крачетата си с гумени смукалца, които го гъделичкаха, докато се закрепи стабилно. Орландо се зачуди дали някога бийзълите или подобните на тях същества ще могат да се движат в РЖ така свободно, както във виртуалния свят. Вече беше виждал по новините агенти роботи, които откачаха поради лошо програмиране или остарял софтуер, бягаха от собствениците си и се завираха да живеят като дървесни въшки в инфраструктурата на сградите. Какво ли искаха те от живота? Дали бягаха умишлено, или просто губеха способността си да спазват заложената програма и тръгваха да скитат на свобода? Запазваха ли в себе си частица от истинската си изкуствена самоличност?
Бийзъл беше нагласил говорителя си до ухото на Орландо и говореше толкова тихо, че едва се чуваше: