Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Къщата на Сенбар Флей беше построена върху вълнолом, който се простираше навътре до средата на Тъмносребърната река. Беше надвиснала над мрачната вода като готически водоливник — стихнала, но нащрек. Фредерикс дръпна юздите и се загледа в нея. Беше трудно да различиш лицето му — лицето на Питлит — на фона на тъмния бряг, но Орландо не усети особен възторг в гласа му.
— Вече си влизал тук, нали?
— Веднъж. Но не съвсем.
— Какво искаш да кажеш?
— Вкара ме директно с магия. Искаше да ме наеме за една работа, не си ли спомняш?
— Значи нищо не знаеш за защитата му? Ей, Гардинър, ти може и да си умрял, обаче аз не съм. Не искам да убият Питлит ей така, за нищо.
Орландо се намръщи. Едва се сдържа да не извади жетваря и да замахне — което обикновено правеше, когато някой вземеше да притреперва по средата на някоя опасна мисия, — но Фредерикс беше тръгнал да му прави услуга все пак.
— Виж какво — каза той с възможно най-спокоен тон, — съсипвал съм места, в сравнение, с които това тук е жалък килер. Само не се подмокряй!
Фредерикс се намръщи.
— Поне имаш ли някакъв план или смяташ да пробваш с дебелата си глава? В квартала разправят, че имал пазач грифон. Такова нещо можеш да го убиеш само с ядрена бомба, мосю льо повелител.
Орландо се ухили — задължителното дърлене и предвкусваното удоволствие от онова, в което беше най-добър, разсеяха лошото му настроение.
— Аха, ячки са, ама са тъпи. Стегни се, Фредерикс, що за крадец си в края на краищата?
Отначало нещата тръгнаха доста гладко. По молба на Орландо Фредерикс беше взел противоотрова за отровните цветя в градината на магьосника, а четиримата въоръжени мъже, които хвърляха зарове в пристройката, не можеха да се мерят с варварската атлетична техника на боравене с меча на Таргор. Каменните стени на кулата на магьосника бяха гладки като стъкло, но Орландо бе преминал през възможно най-суровата школа на изкуството на приключенията, която предлагаха средните земи, и винаги си носеше огромно въже. Метна куката към парапета на четвъртия етаж и стъпил само след секунди върху мозаечния под на балкона, вече помагаше и на Фредерикс да се изкатери.
— Не можа ли просто да го попиташ защо те изпрати в оная гробница?
Крадецът се задъхваше много убедително. Орландо предположи, че родителите на Фредерикс сигурно бяха успели да му подарят за рождения ден бленуваната висококачествена приставка.
— О, хайде стига, Фредерикс, размърдай си мозъка! Ако беше някакъв заговор за ликвидирането на Таргор, положително щеше да ми каже.
— Защо му е да се замесва в заговор? Ти дори не знаеш кой е Сенбар Флей.
— Само си мисля, че не знам. Но дори и да не го познавам, това нищо не значи. На бая народ му е писнало от Таргор.
Фредерикс, или по-скоро Питлит, най-после задиша нормално и се изправи.
— И на мен ми писва понякога от него… — подхвана той, но го прекъсна появилият се изневиделица огромен пазач грифон.
Огромният му клюн блестеше на лунната светлина, той шибаше с опашка насам-натам, пристъпвайки с отпуснатата, но предпазлива походка на запътил се към купата с вечерята котак.
— Таргор, пази се от звяра! — изписка Фредерикс. Уплахата възвръщаше старите му навици. Но се опомни. — Червен. От скъпите. Недосегаем за магически оръжия.
— Ами червен ще е, какъв друг — навъсено подметка Орландо, докато вадеше жетваря и приклякаше в отбранителна позиция.
Грифонът се закова, без да променя привидно небрежната си поза — ако изобщо нещо в тази кръстоска между лъв и орел, висока два метра и половина само до раменете, би могло да се нарече небрежно — и ги огледа със стъклени, безизразни черни очи, които накрая насочи към високия Таргор, с когото трябваше да се справи първо. Орландо се възмути: надяваше се, че поне отправното му движение ще е към Фредерикс, което би му открило възможност за чист замах към гръдния кош. Съществото изви шия да го огледа с едно око, тъй като орловата глава ограничаваше бинокулярното му зрение. Орландо се възползва от възможността да застане отново пред клюна му и се втурна с насочен към гърлото му меч. Грифонът се оказа с по-добро зрение, отколкото му се искаше, или пък с по-бързи рефлекси. Дръпна се при атаката му и замахна с тежка, ноктеста лапа. Орландо се сви под ужасните нокти, сграбчи с две ръце жетваря и го заби с всичка сила в гърдите на грифона. Мечът издрънча о люспите и отхвръкна.