Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— По дяволите! — плъзна се той отново под лапите миг преди грамадата да се стовари отгоре му и да го затисне. — Тази гад май е облечена в ризница!
— Въжето! — извика Фредерикс. — Насочи се към въжето!
Орландо вдигна отново меча си и започна да обикаля около грифона. Дълбокото, къркорещо ръмжене на чудовището звучеше така, сякаш то се забавлява, докато се въртеше на задните си части, без да го изпуска от поглед.
— Не съм се отказал да вляза.
Фредерикс подскачаше покрай парапета.
— Зарежи го, Орландо, ако те убият пак, докато си в изпитателен срок, вече никога няма да се върнеш в играта!
— Ами тогава по-добре да не ме убиват. А сега млъквай и свърши нещо полезно.
Той се метна на една страна, щом грифонът замахна отново към него. Мощните нокти закачиха мантията му и я раздраха. Орландо можеше не по-зле от всеки друг в сим-света да води едновременно светски разговор и битка на живот и смърт, но предпочитанията му към лаконичния варварски стил на Таргор имаха основателни причини. Размяната на остроумия подхождаше на придворните фехтовачи, не на воюващите с чудовища. Празните приказки не разсейваха чудовищата.
Червеният грифон постепенно го изтласкваше към парапета, като замахваше с острите си нокти и стрелкаше клюна си. Още няколко крачки — и повече нямаше да има накъде.
— Орландо! Въжето!
Той метна поглед през рамо. Бягството беше само на една ръка разстояние. Но ако се откажеше, какво? Можеше да живее и без Таргор, да си пробие отново път с друг герой, да забрави за ужасно многото време, което беше пропилял. Но ако признае поражението, може би нямаше да научи никога нищичко за златния град. Никое друго аз от игрите — дори Таргор, който се бе превърнал в част от него — не бе нахълтвало и в сънищата му, както това безумно видение.
— Фредерикс! — изкрещя той. — Грабвай въжето и здраво го омотай около парапета. Веднага!
— И така ще издържи!
Орландо избяга и подскочи назад. Огромното червено чудовище направи още крачка напред и остана извън обсега на жетваря.
— Просто го направи!
Фредерикс се засуети трескаво край парапета. Орландо размаха меча пред очите на чудовището, за да отвлече вниманието му, но улучи случайно клюна му. То стрелна глава и едва не отнесе ръката му.
— Готово!
— Сега издърпай останалото и го хвърли на врата на това чудо. Точно над него, все едно, че чакам да го хвана от другата страна, а не съм точно под носа му.
И той избегна поредния удар на огромната алена лапа. Фредерикс понечи да се възпротиви, но изтегли въжето и го метна върху раменете на чудовището като ласо.
Сепнат, грифонът вдигна глава, а въжето се плъзна по гривата му и се свлече на плочите на няколко метра от лявата ръка на Таргор.
— Сега направи нещо да отвлечеш вниманието му!
— Какво например?
— Престани най-после, Фредерикс, разкажи му някой тъп виц! Каквото и да е!
Крадецът се наведе и взе едно глинено гърне, оставено близо до парапета, вдигна го над главата си и го метна по грифона. То се разби в масивния му гръден кош; грифонът изсъска и стрелна глава настрани, като че ли искаше да клъвне някоя бълха. Точно в този миг Орландо скочи, грабна навитото въже и се хвърли към врата на чудовището, когато то отново обръщаше глава към него. Клюнът се стрелна надолу. Орландо се просна на земята, като продължаваше да стиска въжето, и запълзя под шията на грифона. Появи се от другата му страна и звярът изръмжа, раздразнен от пъргавината на противника си. Преди да успее да го нападне, Орландо пусна жетваря на плочите и се хвърли върху рамото на грифона, вкопчи се в кървавочервената грива, изтегли се нагоре и го яхна. Заби пети в огромния врат и дръпна с все сила въжето, за да затегне примката.
„Дано не му скимне да се претърколи и да ме смачка…“ — беше последната свързана мисъл в главата му.
Грамадният червей от кулата Морсин беше дълъг, силен и хлъзгав и смъртната му битка с Таргор се съпътстваше и от още една привлекателна особеност — провеждаше се на шест метра дълбочина под калната вода. Дори и Орландо, познавачът на света на игрите, беше впечатлен от реалистичността на преживяването. Ако и сега би имал време да прецени, отново би се впечатлил от изключителното умение на конструкторите да предвидят собствената му донякъде непредсказуема стратегия и да програмират доста сполучлива симулация на усещането за едновременно яздене и душене на двутонна маса върху копита, изпаднала в свръхестествена ярост.
Фредерикс се бе превърнал в размазано крещящо петно. Целият балкон бе люшкаща се замацана мъгла. Твърдата като камък грамада се мяташе като обезумяла: сякаш се опитваше да се пребори с разярена бетонобъркачка.