През дебрите на Балкана

— Е, кога си имал подобно познанство?

— Неведнъж. За последен път ми се случи днес. Разбрах, че е на път пак да пусне някоя от шегите си, затова замълчах. Но турчинът не издържа. Мислеше, че ще може да изкопчи доказателство за суеверията си, и бързо попита:

— Днес ли? По пътя?

— О, не!

— Да не би тогава у дома?

— Позна.

— Аллах! При мен е имало някой, който бързо може да става невидим?

— Да, при теб.

— А аз видях ли го?

— Разбира се.

— Да не би някой от онези двама безделници?

— Не става дума за тях.

— За кого тогава?

— Омлета. Нали много добре видя, че го внасят при мен, а после той изчезна.

Първоначално гостилничарят направи слисана физиономия, после разочарована, а накрая дори гневна и извика на дребосъка:

— Хаджи, казваш, че си бил в Мека, града на Пророка?

— Истина е.

— Не вярвам.

— Да ме обидиш ли искаш?

— Не, но въпреки това ти казвам, че не вярвам.

— Питай моя сихди! Той го знае много добре, защото беше… Хвърлих му предупредителен поглед и той спря посред изречението. Ханджията като мюсюлманин не биваше да знае какво приключение сме имали при светинята на мохамеданите.

— Дори твоят ефенди десет пъти да го докаже — отговори турчинът, — пак няма да повярвам.

— Защо?

— Защото един благочестив хаджия никога няма да се подиграе така с правоверен. Смятах те за честен, добър човек; но ти си нехранимайко, който мисли само за закачки.

— Слушай, сине на тази красива долина, знаеш ли как се казвам?

— Чух вече!

— И как?

— Халеф.

— Това е името, с което към мен могат да се обръщат само най-близките ми приятели. За останалите се казвам хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах. Запомни го!

— Никой не може да запомни подобно дълго име, още по-малко пък аз.

— Това само доказва, че умът ти е много къс. Но като чуеш колко прославено име имам, ще се отнасяш към мен по друг начин. Аз съм смирен син на Пророка, но знам, че животът не се състои само в четене на молитви. Аллах иска децата му да са весели. Затова не е грях да се пошегуваш, като никого не позориш. Щом обаче си готов веднага да ме наречеш нехранимайко заради една безобидна шега, за мен това е обида, която може да се измие само с кръв. Но понеже си наш домакин и трябва да сме ти благодарни, ще преглътна гнева си и ще ти простя.

Всичко това Халеф каза по толкова забавен начин, че гостилничарят се разсмя. Помирението не закъсня.

— За смешни ли смяташ убежденията ми? — попита ханджията.

— О, не! Дали някой вярва в нещо погрешно или правилно, и в двата случая е сериозно. Може би ще видя стария мюбарек и тогава ще си съставя мнение. Той къде живее всъщност?

— В планината.

— Аха! До развалините ли?

— Не до, а в тях.

— Но това ме интересува повече от всичко. Защо е отишъл да живее там?