Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
И другата нощ вятърът ги завари в планината, но намериха лежище на диви кози под надвесена скала, постлано с много тор. И като постлаха кожите си върху тора, спаха като в шатри, защото торът беше топъл.
На третия ден преди залез планинските склонове се отдръпнаха вляво и вдясно, а реката спря да реве, та запя. И пред очите на хората се ширна зелена планинска долина. И сърцата се отпуснаха.
Тогава далече вдясно, върху сива скала, на светлото небе се очерта тъмна кула. По нея бяха накацали черни птици, които се виждаха отдолу колкото гарвани, но когато забелязаха върволицата конници, две птици се вдигнаха и се спуснаха към конниците — и се видя, че са огромни орли. И бледите им сенки — защото слънцето още светеше — меко и безшумно галеха конниците. Но конете запръхтяха, хората се скупчиха и върволицата изведнъж окъся, сякаш се сви от страх.
А беше това една дакма — кула на мълчанието, гробище на огнепоклонниците алани, защото те смятаха мъртвото тяло за нечисто и не му даваха да се докосне и смеси нито с една от основите на света — ни с вода, ни с огън, ни със земя, за да не ги оскверни. Затова аланите оставяха мъртвите тела в кулата да ги разкъсат хищните птици.
И евреинът смушка мулето си, та се изравни с Аспарух. И ръката му легна върху стремето на Алтъй, а главата му се наклони и тъй като седеше по-ниско, почти докосна Аспаруховото коляно. Когато Аспарух погледна надолу към него, видя, че лицето на евреина е бледо и очите му са затворени. И устните му мърдаха, като че ли шепне нещо.
И евреинът каза:
— Позволи ми да се подържа за стремето ти.
Аспарух попита:
— Зле ли ти е?
А Севар мрачно изрече:
— Умира от страх.
И Севар беше измъкнал муската от пазвата си, та я стискаше в шепа, притисната до гърдите, като че ли държеше сърцето си.
Аспарух погледна напред и назад и видя, че всички лица са извърнати встрани, за да не виждат кулата, и надолу — да не виждат орлите.
И евреинът каза:
— Аз съм бил в такава кула.
И Севар му каза:
— Лъжеш. А може и да не лъжеш… Там се събират бесовете на своите сборища да ръфат трупове. А ти си стар дявол.
И за пръв път евреинът нищо не му отвърна, а сякаш не го и чу. И главата на евреина се люлееше до Аспаруховото коляно, и той стоеше със затворени очи, сякаш плуваше в пороя на спомена.
И евреинът каза:
— Лежах като труп между труповете. Там, в такава кула. Това се случи край столицата на персите — Ктезифон. Проклетият император Ираклий избиваше евреите и аз платих на нечистите стражи да ме наредят между труповете. До вечерта орлите се мъчеха да разкъсат волската кожа, с която бях покрит. Добре, че бяха сити — тогава имаше много мъртъвци. А през нощта избягах…
Аспарух попита:
— Какво има там?
Евреинът отговори:
— Кулата е куха като кладенец, иззидан в небето. Стените са дебели и горната площадка е наклонена навътре, към кладенеца. Там има три кръга ниши за мъртвите — за мъжете, жените и децата. После костите се хвърлят в кухото сърце на кулата. А наоколо има зъбери — да кацат орлите. И мъртъвците лежат по гръб, с нозе към ямата, сякаш са облегнати на стената.
И Севар каза:
— Лъжеш.
Но го каза без злоба и без недоверие.
В това време главата на малкия керван изви край голяма скала и се разнесоха сподавени викове. И първите конници спряха. Аспарух тръгна напред и заобиколи скалата, следван от евреина и Севар.
Зад скалата отново се разкриваше долината със зелените склонове. И наляво все още склоновете бяха задени от слънцето, а надясно падаше сянката на скалист зъбер. И тъкмо на пътя достигаше и лягаше очертанието на кулата. А там, високо вдясно, всички накацали орли изведнъж се вдигнаха на облак над кулата и кулата сякаш започна да дими.
Покрити от сянката на кулата, десетина мъже стояха срещу болгарските конници. А бяха те черни като сенки в дългите си овчи наметала и с черните калпаци — и камъните на пътеката бяха светли. И черни ремъци обвиваха стъпалата на белите им ботуши, да не се плъзгат по скалите. Лицата им — ощавени от дъжд и от вятър — тъмнееха от бради и от мрачни мисли, а очите им червенееха от яркото слънце на високите пасища, та с червени очи те опипваха конниците, като че ли търсеха някого. Това бяха алани.
И конниците полека-лека се разляха в редица пред скалата, спрени от мълчаливите мъже. И до Аспарух се наредиха десетимата болгарски конници и евреинът беше до него.
А над главите на конниците кръжеше облак от черни орли, преплиташе пръстени и струеше като въртоп от черен дим. Или като облак от сажди, завъртян от невидим вихър. И за пръв път орлите почнаха да грачат.