Хроника на птицата с пружина

Крита Кано вдигна очи и ме погледна право в лицето, сякаш искаше да чуе какво мисля за разказа й. Ръцете й бяха на масата.

— Значи твърдите, че мъжът ви е дал нова самоличност, така ли? — попитах аз.

— Вероятно — кимна Крита Кано. Лицето й беше безизразно като дъното на пресъхнало езеро. — След като този мъж ме гали, след като ме прегръща и направи така, че за пръв път в живота си да усетя такава силна сексуална възбуда, физически аз направо се преобразих до неузнаваемост. Нямам представа защо се случи, и то точно с този човек. Каквото и да е обяснението, е неоспоримо, че след това се озовах в съвсем нова обвивка. И след като преживях дълбокия смут, за който ви разказах, се опитах да приема тази нова самоличност като нещо по-истинско — ако не за друго, то защото благодарение на нея се бях измъкнала от ужасното вцепенение, превърнало се за мен в задушаващ затвор. Обаче сякаш ме захлупваше черна сянка. Чувствах се неописуемо притеснена всеки път, когато си припомнех пръстите му върху себе си, нещото, което той вкара в мен, слузестото нещо, което излезе (или аз поне имах усещането, че е излиза) от тялото ми. Обземаше ме гняв… и отчаяние, с които не можех да се преборя. Опитах се да залича от паметта си този ден — безуспешно, защото мъжът беше отворил нещо вътре в тялото ми. Усещането за отваряне остана в мен, неразривно свързано със спомена за мъжа и с чувството, че съм била осквернена. Беше противоречиво чувство. Разбирате ли? Преображението, през което бях преминала, беше истинско и добро, то обаче бе предизвикано от нещо мръсно, от нещо лошо и лъжовно. Това противоречие, това раздвоение ме измъчва много дълго — Крита Кано отново погледна ръцете си върху масата. — След това престанах да продавам тялото си. Вече нямаше смисъл.

Лицето й си оставаше безизразно.

— И успяхте да се измъкнете просто така? — изненадах се аз.

Жената кимна.

— Да — потвърди тя. — Не казах нищо на никого, просто престанах да продавам тялото си, това обаче не ми създаде неприятности. Стана едва ли не разочароващо лесно. Мислех, че ако не друго, ще ми се обадят по телефона, и събирах смелост за този ден, той обаче така и не настъпи. Не ми казаха нито дума. Знаеха адреса ми. Знаеха телефонния ми номер. Можеха да ме заплашат. А не се случи нищо. И така, най-малкото наглед отново бях обикновено момиче. По онова време бях върнала на майка си и баща си всичко, каквото им дължах, бях заделила и доста пари. Със сумата, която дадох на брат си, той си купи нова кола, с която да си губи времето и да се размотава насам-натам, на него обаче и през ум не му минаваше какво съм направила, за да се разплатя. Трябваше ми време, за да свикна с новото си „Аз“. Що за човек представлявах сега? Как живее този човек? Какво изпитва — и как? Трябваше да разбера от опит всичко това, да го запомня и осмисля. Разбирате ли? Всичко от мен всъщност беше изтекло и беше загубено безвъзвратно. Бях съвършено нов човек, почти празен. Трябваше да запълня малко по малко тази празнота. Лека-полека трябваше да сътворя собственоръчно нещото, което наричах „Аз“, по-скоро да сътворя нещата, от които то се състои. На хартия още се водех студентка, но нямах намерение да се връщам в университета. Сутрин излизах от нас, отивах в парка и по цял ден седях на някоя пейка, без да правя нищо. Или се разхождах безцелно по алеите. Ако валеше, влизах в някоя библиотека, слагах на банката отпред книга и се преструвах, че чета. Случвало се е да прекарам деня в някое кино или да обикалям с надземното метро. Имах чувството, че се нося сам-сама из непрогледен мрак. Нямаше при кого да отида за съвет. Ако сестра ми Малта беше тук, щях да споделя всичко с нея, по онова време обаче тя беше на далечния остров Малта и се беше отдала на отшелничество и аскетизъм. Не знаех адреса й. Нямаше как да се свържа с нея. Така че трябваше да реша сама тези проблеми. В никоя книга не се обясняваше какво съм изживяла. Но макар и да бях самотна, не се чувствах нещастна. Успях да се вкопча в самата себе си. Сега поне имах за какво да се заловя. Новото ми „Аз“ усещаше болка, макар и не така силна, както преди. Усещаше я, но същевременно се бях научила как да я избягвам. С други думи, бях в състояние да се отделя от физическото „Аз“, което изпитваше болката. Разбирате ли? Знаех да отделям физическото от нефизическото си „Аз“. Както го описвам, сигурно звучи сложно, но веднъж усвоиш ли го, изобщо не е трудно. Когато ме заболи, напускам физическото си „Аз“. Все едно отиваш тихо в съседната стая, когато се появи човек, когото не искаш да виждаш. Правя го с лекота. Усещам кога болката е влязла в тялото ми, долавям присъствието й, но не съм там. В съседната стая съм. Така робството на болката не може да ме застигне.