Хроника на птицата с пружина

— Не — отвърнах аз.

Налях си още една чаша кафе и отпих една глътка. Крита Кано изпи студената вода в чашата. Сигурно сме мълчали към десет минути.

— Мъжът отново задвижи пръсти и започна да ме докосва навсякъде по тялото — продължи Крита Кано. — Навсякъде без изключение. Вече не можех да мисля. В ушите ми кънтеше само туптенето на собственото ми сърце, което бе странно забавено. Вече не бях в състояние да се владея. Докато мъжът ме галеше, стенех и стенех. Опитах се да замълча, ала сякаш някой друг ме караше да крещя и да пъшкам. Имах чувството, че всяко винтче в тялото ми се е разхлабило. Сетне, след доста време, както лежах по лице, мъжът ми вкара нещо отзад. И досега не знам какво. Беше огромно и твърдо, но не беше членът му. Сигурна съм. Помня как си помислих, че все пак съм се оказала права: мъжът е импотентен. Каквото и да ми вкара, то ми причини болка за пръв път, откакто бях направила неуспешен опит за самоубийство — истинска силна болка в мен самата, не на разстояние. Как ли да го изразя? Болката бе почти непоносимо силна, сякаш физическото ми „Аз“ се разкъса отвътре на две. Но колкото и ужасно да беше, аз продължавах да се гърча не само от болка, но и от наслада. Насладата и болката бяха едно. Разбирате ли какво имам предвид? Болката идваше от насладата, а насладата — от болката. Трябваше да ги приема заедно. И насред тази болка и наслада тялото ми продължи да се разцепва. Нямаше как да го предотвратя. После се случи нещо странно. От двете половини, на които физическото ми „Аз“ се беше разцепило, изпълзя нещо, каквото дотогава не бях виждала и докосвала. Не можех да кажа колко голямо е, но беше влажно и хлъзгаво като новородено дете. Нямах никаква представа какво е. Дотогава е било вътре в мен, а аз не знаех какво е. Този мъж го беше извадил. Исках да разбера какво е. Исках да го видя със собствените си очи. В края на краищата то бе част от мен и имах право да го видя. Но това бе невъзможно. Бях повлечена като от порой от насладата и болката. Бях се превърнала в изцяло физическо същество и можех само да викам, да въртя хълбоци и да стена. Бе невъзможно дори да отворя очи. После достигнах върха, всъщност имах чувството, че по-скоро ме хвърлят от висок зъбер. Изпищях и ми се стори, че всичко, направено от стъкло в стаята, се е натрошило. И не само ми се стори: наистина видях и чух как прозорците и чашите се чупят на малки парченца и се сипят като дъжд върху мен. После ми се пригади ужасно. Съзнанието ми започна да се отнася нанякъде, тялото ми изстина. Знам, ще ви прозвучи странно, но се почувствах така, сякаш се превръщам в купа студена каша, лепкава и на бучки, и бучките туптят бавно и мощно с всеки удар на сърцето ми. Познах това туптене — бях го изпитвала и преди. Не ми трябваше много време, за да си спомня какво е. Знаех, че е тъпата, смъртоносна безкрайна болка, която бях понасяла преди неуспешния опит за самоубийство. И тази болка повдигаше като с лост капака на съзнанието ми, отваряше го с неустоима сила и без да се допитва до волята ми, измъкваше пихтиестото съдържание на паметта ми. Колкото и странно да звучи, бях като мъртвец, който наблюдава аутопсията си. Разбирате ли за какво говоря? Чувствах се като човек, който гледа как разрязват тялото му и вадят един по един слузестите органи. Продължавах да лежа, слюнката ми се стичаше по възглавницата, а тялото ми се гърчеше неудържимо. Знаех, че трябва да се овладея, а не можех. Винтчетата в тялото ми не само се бяха разхлабили, но и бяха изпаднали. Със замъгленото си съзнание усетих невероятно силно колко сама и безсилна съм. Всичко вътре в мен рукна навън. Неща, и осезаеми, и неосезаеми, се втечниха и бликнаха от плътта ми като слюнка или урина. Знаех, че не бива да го допускам, че не бива да позволявам самата ми същност да изтича и аз да я губя завинаги, ала не можех да я спра по никакъв начин. Можех само да наблюдавам. Нямам представа колко е продължило всичко това. Имах чувството, че цялата ми памет, цялото ми съзнание е изтекло навън. Накрая досущ тежка завеса, която се спуска, в миг ме обгърна мрак. А когато отново дойдох в съзнание, бях друг човек — Крита Кано замълча и ме погледна. — Ето какво се случи тогава — промълви тя.