Любов под гибелна звезда
- Автор: Анджелини Джоузефин
- Серия: Любов под гибелна звезда #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Любов под гибелна звезда». Краткое содержание книги:
Хелън се опита да възрази — да изтъкне колко глупаво би било да изпробват способността й да запази новата си външност, с толкова малко практика — но Дафна само сви рамене и каза, че щяло да бъде по-лесно да я изпробват на суша, преди да се впуснат в плаване. Изглежда, че страхът на Хелън от океана беше по наследство. Дафна го ненавиждаше, а когато си спомни онова, което й бе казал Хектор — че собствената й неприязън към океана идвала от неспособността й да го контролира — Хелън предположи, че майка й сигурно има огромна мания за контрол, за да мрази океана толкова ожесточено. След бърза проверка, за да се уверят, че никоя от двете не носи дрехи, по които могат да ги познаят, Дафна извлече Хелън навън на улицата с обещанието, че ще бъде „забавно“.
Бурята беше смляла опадалите есенни листа, превръщайки ги в нещо като червено-кафява паста, която покриваше калдъръмените улици и задръстваше преливащите канавки. Дъждът постепенно спираше, а вятърът утихваше, но долната част на облаците все още беше с цвят на размазани сивосини сенки за очи, а водата се стичаше надолу по тротоарите в импровизирани реки, отправили се към морето. Тук-там лежаха повалени клони, останали без листа, а задните им краища, току-що откършени от дърветата, завършваха с пресни бели трески, които стърчаха във всички посоки като разсипани кутии с клечки за зъби. Хелън усещаше във въздуха мириса на дървесни сокове, докато малкото дървета на острова сълзяха, изгубили битката с вятъра. С ум, изпълнен с разстройващите образи на мъртви дървени войници и огромни дървени коне, последното й желание беше да яде.
— Нищо няма да е отворено — възрази Хелън, но знаеше, че не е вярно.
— Някога живеех тук, знаеш. И ако има едно нещо, което съм научила… — Дафна закрачи уверено и решително покрай затворените с дървени капаци витрини на нервните продавачи на картини, и надолу по пресечката, където пред „Кафенето за бързо похапване“ се оформяше опашка. — То е, че „китоловците“ не обичат нищо повече, от една наистина хубава буря — довърши тя с наслада.
И беше вярно. Съгражданите на Хелън се гордееха с умението си да оцеляват след всичко, което майката природа запратеше по тях — каквото и да беше то. Беше вид перчене, но също и начин за създаване на близост. Обичаха хубавичко да се посмеят заедно на виещия вятър, леда, снега или дъжда, докато всички търсеха изпадналите си в паника котки и си помагаха в изваждането на градинските мебели от всекидневните си.
В квартала нямаше ток и хората още метяха стъкла от счупените прозорци. Въпреки всичко това, Хелън изобщо не се изненада, че в кафенето приемаха клиенти. Всъщност знаеше, че в този момент баща й и Кейт бяха на шест пресечки оттам, в новинарския магазин, проверявайки щетите. Знаеше също и че ако хората започнеха да се мотаят отпред с гладни изражения, Джери и Кейт щяха да отворят вратите и да ги нахранят. При положение, че хладилниците не работеха, и без друго щеше да се наложи бързо развалящите се продукти да бъдат изядени или изхвърлени, а Кейт далеч би предпочела да даде храна на съседите си, отколкото да я гледа как се разваля.
Хелън си помисли за миг, че би трябвало да е там с тях, но после зърна новото си отражение в единствената витрина на „Кафенето за бързо похапване“, която не беше счупена. Тя не беше Хелън. Беше миловидна брюнетка от континента и заедно с простоватата си майка с конска физиономия бяха на почивка в Нантъкет. Тези две туристки не дължаха никому нищо.
Хелън седна, сложи салфетката в скута си, и си поръча това, което кафенето можеше да приготви на газова печка — яйца, бекон и кафе, разтворено във вряла вода. Докато побутваше храната си из чинията, в закусвалнята влезе Мат. Очите на Хелън се разшириха, когато Мат погледна право към нея, и по навик си пое дъх да го поздрави, но очите му пробягаха покрай нея.
Беше очевидно, че Мат беше влязъл в кафенето да я търси. Хелън изпъшка тихо и разтри уморените си очи — Клеър сигурно му беше казала, че тя е изчезнала. Хелън се запита още колко ли неща знаеше Мат за нея. Като познаваше Мат и знаеше колко е умен, Хелън беше сигурна, че е разгадал сам част от тайната й, както Клеър.
За миг й се прииска той да я намери, но той оглеждаше стаята за ярко русата коса на Хелън. Когато очите му не я забелязаха веднага, той се предаде. Искаше й се да го замери със салфетката си и да изкрещи, че седи на десет крачки от него, но осъзна, че беше глупаво от нейна страна да го обвинява, че не я е познал. Въпреки това й беше обидно да не бъде разпозната от човек, когото познаваше от пеленаче. Докато гледаше как Мат излиза от кафенето, не можа да възпре чувството, че е безлика, сама и реална горе-долу колкото призрак.