Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Благодаря за предупреждението.
— Ще се опитам да разбера какво е. Ще направя всичко възможно, за да го хвана навреме — то се извърна рязко и тръгна, но спря. — Господин Риърдън, ако зависеше от вас, щяхте ли да ме наемете?
— Щях, с удоволствие и веднага.
— Благодаря, господин Риърдън — каза то, тихо и сериозно, и се отдалечи. Риърдън остана загледан в него, виждайки със съчувстваща усмивка какво отнася със себе си като утеха един бивш релативист, бивш прагматик, бивш аморалист.
Следобеда на 11 септември един меден кабел се скъса в Минесота и спря лентите на машината за товарене на жито на малката провинциална гара на „Тагарт трансконтинентал“. Поток от жито течеше по магистралите, пътищата, изоставените черни пътища, и изпразваше хиляди акри орна земя върху крехките диги на железопътните гари. Движеше се денем и нощем, първите ручейчета се събираха в потоци, после в реки, после в потоп, движеше се с парализирани камиони с кашлящи, туберкулозни мотори, с каруци, теглени от остарелите скелети на гладни коне, с волски каруци, чрез мъжеството и последната енергия на хората, които бяха преживели две години бедствия, за да празнуват награда от реколтата тази есен. Хората, които бяха закърпили камионите и каруците си с жици, одеяла, въжета и бяха прекарали много безсънни нощи, за да ги накарат да издържат още едно пътуване, да пренесат зърното и да се разпаднат в крайната точка, но да дадат на собствениците си шанс за оцеляване.
Всяка година по това време едно друго раздвижване из страната тракаше, влачейки товарни вагони от всички кътчета на континента към централната гара на „Тагарт трансконтинентал“ в Минесота — тракането на влакови колелета, предшестващо скърцането на вагоните, като изпреварило звука, строго планирано ехо, разпределено във времето така, че да посрещне прилива на реколтата. Централата в Минесота дремеше цяла година, но се събуждаше за буен живот в седмиците на жътвата — четиринайсет хиляди товарни вагона задръстваха депата всяка година, а този път се очакваха петнайсет хиляди. Първият влак с жито беше започнал да насочва потока към гладните мелници, към пекарните и към стомасите на нацията — но всеки влак, вагон и складов транспортьор бяха важни и нямаше нито минута време, нито инч място за губене.
Еди Уилърс наблюдаваше лицето на Дагни, докато тя преглеждаше документите в папката за спешни случаи — можеше да разбере съдържанието им само по изражението й.
— Терминалът — спокойно каза тя, щом затвори папката. — Обади се долу на терминала и кажи да изпратят половината си запаси в Минесота.
Еди не каза нищо и се подчини. Не каза нищо и на сутринта, когато сложи на бюрото й телеграма от офиса на „Тагарт“ във Вашингтон, с която ги уведомяваха за директива, с която, поради критичния недостиг на мед, се нареждаше на правителствените служби да конфискуват всички медни мини и да ги управляват като обществен ресурс.
— Е — каза тя и хвърли телеграмата в кошчето, — това е краят на Монтана.
Не каза нищо, когато Джеймс Тагарт й съобщи, че издава заповед за откачане на всички вагон-ресторанти от влаковете.
— Вече не можем да си ги позволим — обясни той, — винаги сме губили пари с проклетите ресторанти, и когато вече няма храна, когато истинските ресторанти затварят, защото не могат да намерят и фунт конско месо никъде, как могат железниците да го направят? Пък и защо, по дяволите, да трябва да храним пътниците? Имат късмет, че ги транспортираме, иначе щяха да пътуват с волски каруци! Да си носят храна, нас какво ни интересува? Нали не могат да вземат друг влак!
Телефонът на бюрото й се беше превърнал от работен в алармен — гласът на бизнеса беше подменен от отчаяни викове за помощ.
— Госпожице Тагарт, нямаме кабели!
— Пирони, госпожице Тагарт, обикновени пирони, можете ли да кажете на някого да ни прати плик пирони?
— Можете ли да намерите някаква боя, госпожице Тагарт, някаква водоустойчива боя, където и да е?
Но трийсет милиона долара субсидия от Вашингтон бяха налята в Соения проект — огромно количество земя в Луизиана, където зрееше реколта от соя, защитена и организирана от Ема Чалмърс, за да се променят хранителните навици на нацията. Ема Чалмърс, известна повече като Мамчето на Кип, беше стара социоложка, която беше висяла във Вашингтон години наред, както други жени на нейните години и с нейната настройка висяха в баровете. По някаква причина, която никой не можеше да назове, смъртта на сина й в тунела й беше придала във Вашингтон мъченически ореол, утежнен допълнително от скорошното й обръщане към будизма.