Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Сборът от всички изминали години удари Риърдън в лицето — беше едновременно чувство и образ: онова, което беше изпитал в кабината на първия локомотив по линията „Джон Голт“, после изражението в очите на Филип — светлите, втечнени очи, които представяха най-долната човешка деградация — неоспоримата болка, която изисква да бъде смятана за най-висша стойност, и то с противната наглост на труп към живо същество. Никога не си страдал, обвинително казваха очите — докато той виждаше онази нощ в кабинета си, когато му бяха отнети мините; онзи момент, в който беше подписал удостоверението за дарение и беше предал Риърдънов метал; онзи месец в самолета, с който търсеше останките на Дагни. Никога не си страдал, казваха му очите със самодоволно презрение, докато той си спомняше чувството на горда непорочност, с което се беше борил да преживее тези моменти, отказвайки да се предаде на болката — чувство, породено от любовта му, от предаността му, от знанието, че радостта е целта на съществуването, че радостта не бива да се потъпква, а да се достигне, и е акт на предателство да позволи видението му да се удави в блатото на мъките на момента. Никога не си страдал, казваше му мъртвият, вторачен поглед, никога не си чувствал нищо, защото само страданието е чувство, няма такова нещо като радост, има само болка и липса на болка, само болка и една кръгла нула, когато човек не чувства нищо — аз страдам, съсипан съм от страдание, направен съм от чисто страдание, това е моята чистота, това е моята добродетел, а твое задължение е — защото не си съсипан, не се оплакваш, — твое задължение е да облекчиш болката ми, да нараниш нестрадащото си тяло, за да закърпиш моето, да срежеш нечувствителната си душа, за да може моята да спре да чувства, и ще постигнем окончателния идеал, триумфа над живота, нулата! Той виждаше естеството на онези, които векове наред не се бяха отказали да проповядват унищожението, виждаше естеството на враговете, с които се беше борил цял живот.
— Филип — каза той, — махай се оттук — гласът му беше като слънчев лъч в морга, беше прям, сух, нормален глас на бизнесмен, здрав звук, насочен към противник, когото не можеше да удостои с гняв, не дори и със страх. — И дори не се опитвай да влизаш отново в завода, защото ще има заповед да те изхвърлят на всеки портал, ако се опиташ.
— В крайна сметка — каза Филип със сърдит и предпазлив тон, който съдържаше несигурност и заплаха, — мога да накарам приятелите ми да ме назначат на работа тук и да те принудят да го приемеш!
Риърдън се беше обърнал да си ходи, но спря и погледна брат си. Филип схвана внезапното откровение в този поглед не чрез мисълта, а чрез онова тъмно усещане, което беше единственият му способ да осъзнава: изпита чувство на ужас, което сграбчи гърлото му, спусна се надолу и затрепери в стомаха му. Той видя площадката на завода — с виещите се пламъци, със съдовете със стопения метал, които сякаш плуваха в пространството по тънки кабели, с откритите кладенци с цвят на тлеещ въглен, с крановете над главата си, които носеха тонове стомана с невидимата мощност на магнитите, и разбра, че го е страх от това място, страх го е до смърт, че не би дръзнал да мръдне без защитата и водачеството на мъжа пред себе си. После погледна високата, изправена фигура, застанала нехайно пред него, фигура с нетрепващи очи, чиито поглед беше прорязал скали и пламъци, за да построи това място, и разбра колко лесно човекът, когото искаше да принуди, можеше да накара ведро с метал да се излее със секунда по-рано, или някой кран да пусне товара си малко преди целта си, и от него, от Филип с претенциите, нямаше да остане нищо, а единствената му защита е фактът, че неговият ум би помислил за такива действия, а този на Ханк Риърдън — не.
— Но е по-добре да се разбираме приятелски — каза Филип.
— За теб е по-добре — каза Риърдън и се отдалечи.
Хора, които обожават болката, мислеше си Риърдън, загледан в образа на враговете си, които никога не беше успял да разбере — те са хора, които обожават болката. Изглеждаше чудовищно, но същевременно — странно лишено от важност. Не чувстваше нищо. Беше като да се опитва да натрупа емоция към неодушевени предмети, като към боклуци, които се търкалят надолу по склона, за да го смажат. Човек може да избяга от свлачището или да построи укрепителни стени, или пък да бъде смазан, но не може да изрази гняв, възмущение или морална загриженост за безчувствените движения на неживото; не, по-лошо, мислеше си той, на анти-живото.
Същото чувство на отдалеченост и равнодушие изпитваше и докато седеше в една съдебна зала във Филаделфия и наблюдаваше как хората извършват движенията, които бяха предназначени да му осигурят развод. Наблюдаваше ги механично да произнасят общи приказки, да рецитират празни фрази и да ги подкрепят с фалшиви доказателства, да играят сложна игра и да разтягат думите, с които да изкажат факти без значение. Беше им платил, за да го правят, той, комуто законът не даваше никакъв друг начин да спечели свободата си, не му разрешаваше да назове фактите и да пледира истината — закон, който подхвърляше съдбата му не на обективни и обективно определени правила, а на произволната милост на съдия със сбръчкано лице и израз на празно лукавство.