Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Къфи Мийгс се опитваше да я избягва — отношението му беше отчасти присмехулно, сякаш я смяташе за непрактичен идеалист, отчасти суеверно и почтително, сякаш тя притежаваше някаква неразбираема сила, с която той предпочиташе да не се забърква. Държеше се така, сякаш нейното присъствие не се вписваше в неговата представа за железопътна компания, но като че единствено него не дръзваше да предизвика. В отношението му към Джим имаше нетърпение и възмущение — сякаш беше дълг на Джим да се разправя с нея и да защитава него. Както той очакваше Джим да поддържа железницата в движение и да го остави свободен за действия от по-практичен характер, така очакваше да държи и нея на линия, като част от оборудването.
Отвъд прозореца на кабинета й, като парче лепенка, сякаш залепено върху рана в небето, страницата на календара висеше празна в далечината. Календарът така и не беше поправен от нощта на сбогуването на Франсиско. Официалните лица, които се бяха втурнали към кулата онази нощ, бяха разбили мотора на календара и бяха откъснали филма от проектора. Бяха намерили мъничкото квадратче със съобщението на Франсиско, залепено върху лентата с дните, но кой го беше залепил, кой беше влязъл в заключената стая, кога и как — така и не разбраха трите комисии, които още разследваха случая. Сякаш в очакване на резултата от техните усилия, календарът висеше празен и неподвижен над града.
Празен беше и следобедът на 14 септември, когато телефонът в кабинета й звънна.
— Мъж от Минесота — каза секретарката й. Тя я беше предупредила, че ще приема всички подобни разговори. Това бяха молби за помощ и единственият й източник на информация. Във време, в което официалните представители на железницата издаваха само звуци, предназначени да предотвратят общуването, гласовете на безименните хора бяха единствената й връзка със системата, последните искрици разум и измъчена почтеност, които проблясваха по безкрайните коловози на „Тагарт“.
— Госпожице Тагарт, не е моя работа да ви се обаждам, но никой друг няма да го направи — каза този път гласът по жицата; беше млад и твърде спокоен. — След ден-два тук ще се случи нещастие, каквото никога не са виждали, и няма да могат да го крият вече, само че вече ще е твърде късно, а може би и сега е твърде късно.
— Какво е то? Кой сте вие?
— Един от служителите ви в централата в Минесота, госпожице Тагарт. След ден-два влаковете ще спрат да заминават оттук, а вие знаете какво значи това, в средата на жътвата. В разгара на най-голямата ни жътва. Ще спрат, защото нямаме вагони. Тази година не са ни изпращали товарни вагони за жито.
— Какво казахте? — тя усети минутите, които сякаш отделяха всяка дума в гласа, който не звучеше като нейния.
— Не са изпращани вагони. Досега трябваше да са пристигнали петнайсет хиляди. Доколкото знам, имаме само около осем хиляди. Звъня в централата на района вече седмица. Те ми казват да не се притеснявам. Последния път ми казаха да си гледам проклетата работа. Всяка барака, силоз, товарач, склад, гараж и зала за танци по линията са пълни с жито. В товарачната база на Шърман има опашка от камиони и каруци, дълга две мили, която чака направо на пътя. На гара Лейкууд товарният плац е претъпкан с коли, които чакат вече три дни. Продължават да разправят, че това е само временно, че вагоните идват и ще наваксаме. Няма. Защото няма да дойдат никакви вагони. Обадих се на всички, на които можах. Знам само по начина, по който отговарят. Знаят, но никой не иска да го признае. Уплашени са, уплашени са да мърдат, да говорят, да отговарят. Мислят само кой ще опере пешкира, когато реколтата изгние по гарите, а не кой да я превози. Може би вече никой не може. Може би и вие нищо не можете да направите. Но си помислих, че вие сте единственият човек, който ще иска да знае, и че някой трябва да ви каже.
— Аз… — тя си пое с усилие дъх. — Разбирам… Кой сте вие?
— Името няма значение. Когато затворя, ще дезертирам. Не искам да остана тук и да видя какво ще стане. Не искам да участвам повече. Успех, госпожице Тагарт.
Тя чу щракането.
— Благодаря — каза тя на празната слушалка.
Следващия път, когато забеляза кабинета около себе си и си позволи да чувства, беше на обяд на следващия ден. Стоеше в средата на кабинета и прокарваше вдървените си пръсти през кичур коса, опитвайки се да го махне от лицето си, и за миг се запита къде е и какво е невероятното нещо, което се беше случило през последните двайсет часа. Изпитваше ужас и знаеше, че го изпитва още от първите думи на човека по телефона, само че не беше имала време да го осъзнае. От последните двайсет часа в ума й не беше останало много, само разпръснати парчета, свързани от единствената константа, която ги беше направила възможни — меките, отпуснати лица на хората, които се бореха да скрият от себе си, че знаят отговорите на въпросите, които тя задаваше. От момента, в който й казаха, че управителят на отдела за товарни вагони е извън града от седмица и не е оставил адрес, на който да може да го намери, тя знаеше, че докладът на човека от Минесота е верен. После дойдоха лицата на помощниците в отдела за товарни вагони, които нито го потвърждаваха, нито го отричаха, а непрекъснато й показваха документи, заповеди, формуляри, карти, по които имаше английски думи, но не и връзка или разбираеми факти.