Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Това е ужасно жесток начин за изразяване на морален принцип.
— Но точно това означава твоят морален принцип, нали?
— Не можеш да обсъждаш морала с материалистичен език.
— Обсъждаме работата в стоманодобивен завод — и да знаеш, че това е доста материалистично място!
Тялото на Филип се стегна незабележимо, очите му се изцъклиха леко — сякаш от страх от мястото наоколо, от възмущение от вида му, от усилие да не признава реалността му. Каза меко, упорито, хленчейки — все едно произнасяше вуду заклинание:
— Моралният императив, който е общоприет в наше време, е, че всеки човек има право на работа — гласът му се повиши: — Имам право на работа!
— Така ли? Ами добре, възползвай се от правата си.
— А?
— Вземи си работа. Откъсни си я от храстите, където мислиш, че расте.
— Ама исках да кажа…
— Искаш да кажеш, че не расте там? Че имаш нужда от нея, но не можеш да я създадеш? Искаш да кажеш, че имаш право на работа, която аз трябва да създам за теб?
— Да!
— Ами ако не го направя?
Тишината се точеше секунда след секунда.
— Не те разбирам — каза Филип; гласът му съдържаше гневното учудване на човек, който рецитира репликите на стара роля, но непрекъснато получава грешни отговори. — Не разбирам защо вече не може да се говори с теб. Не разбирам що за теория ми излагаш, и…
— О, напротив, разбираш.
Сякаш отказвайки да повярва, че формулите могат да не проработят, Филип избухна:
— От кога си се заел с абстрактна философия? Ти си просто бизнесмен, не си квалифициран да се занимаваш с принципни въпроси, трябва да оставиш това на експертите, които от векове твърдят…
— Стига, Филип. Какъв е номерът?
— Номер?
— Откъде дойде тази внезапна амбиция?
— Ами във времена като днешните…
— Какви времена?
— Ами всеки човек има право на средства за съществуване… право да не го отхвърлят… Когато нещата са несигурни, човек трябва да има някаква сигурност… някаква опора… Искам да кажа, че в такова време, ако нещо се случи с теб, аз няма да имам…
— Какво очакваш да ми се случи?
— О, нищо, нищо! — викът беше странно, неразбираемо искрен. — Нищо не очаквам… Ами ти?
— Какво например?
— Откъде да знам? Но аз имам единствено милостинята, която ти ми даваш, а… а можеш да решиш друго във всеки един момент.
— Мога.
— А аз нямам никакъв контрол върху теб.
— Защо ти отне толкова много години да го разбереш и да започнеш да се притесняваш? Защо сега?
— Защото… защото си се променил. Някога… имаше чувство на дълг и морална отговорност, но… но го губиш. Губиш го, нали?
Риърдън го изучаваше мълчаливо; имаше нещо странно в начина, по който Филип се приплъзваше към въпросите — сякаш думите му бяха случайни, но прекалено небрежни, а леко настойчивите въпроси бяха ключ към целта му.
— Ще се радвам да махна товара от раменете ти, ако съм товар! — сопна се внезапно Филип. — Просто ми дай работа и съвестта ти няма да те гризе за мен повече!
— Не ме гризе.
— Точно това имам предвид! Не ти пука. Не ти пука какво ще стане с всички ни, нали?
— С кои?
— Ами… с майка и мен и… с човечеството като цяло. Но аз няма да призовавам доброто в теб. Знам, че си готов да ме изхвърлиш във всеки един момент, така че…
— Лъжеш, Филип. Не за това си притеснен. Ако беше така, щеше да искаш някоя пара, а не работа или…
— Не! Искам работа! — викът беше почти истеричен. — Не се опитвай де се откупиш с пари! Искам работа!
— Стегни се, въшка такава. Чуваш ли се какви ги приказваш?
Филип изплю отговора си с немощна злоба:
— Не можеш да ми говориш така!
— А ти можеш ли?
— Аз само…
— Да се откупя ли? Защо трябва да се откупувам, вместо да те изритам, както трябваше да направя още преди години?
— В крайна сметка, аз съм ти брат!
— И какво трябва да означава това?
— Човек трябва да има някакви чувства към брат си.
— Ти имаш ли?
Филип се нацупи кисело, не отговори, чакаше; Риърдън го остави да чака. Филип промърмори:
— Трябва… поне… да те е грижа за чувствата ми… но не е.
— А теб грижа ли те е за моите?
— Твоите ли? Твоите чувства? — в гласа на Филип нямаше злоба, а нещо по-лошо: искрено, изпълнено с негодувание учудване. — Ти нямаш чувства. Никога не си чувствал каквото и да е. Никога не си страдал!